Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 457
Сергей Лукяненко
— И какво? Не, ама всички казват „хареса ми“… чете ли рецензиите?
— Четох…
— Е, една трета от тях писах сам — самокритично си призна сиамският близнак. — Другата третина — приятели. Но нали има още една трета — истински?
— Истински…
— Нима лошо съм представил западняците? Там вече изобщо не си личи откъде растат краката, всичко стана напълно самостоятелно!
— Е, за някои не си личи, за други много даже си личи… — мъгляво мърмори събеседникът му, опитвайки се да се съсредоточи върху киселото мляко.
— Кажи де, нима му има нещо? Разбих всички конкуренти на пух и прах; минах през всички като булдозер. Булдозерите не се боят от кал, ха-ха! Такава интрига завъртях, че изобщо няма нужда от финал! Какво му липсва?
— Душа — чувам отговора.
Неволно се усмихвам и се обръщам настрани, за да не притеснявам сиамското чудо. Забавно място е този „Стар лалугер“.
Само че фразата ми засяда в главата. През това време сиамският близнак се суети и иска да му обяснят какво е това душа и как може да се зафиксира.
Да, ако душата можеше да се зафиксира… какъв простор за работата на държавните служби…
Келнерът ми носи поръчката. Яйцата са направо в тигана, още цвърчащи, добре изпържени, с нежни парченца бекон. Сокът е прясно изцеден, „витамините подскачат в него“, както казваше един мой познат.
— Липсва ли нещо? — вежливо се интересува келнерът.
— Душа — неволно отговарям аз.
— Извинете, липсва в менюто — невъзмутимо казва келнерът. Объркана, се вглеждам в очите му.
Не, просто програма.
— Благодаря — казвам аз. — Знам.
— Ще желаете ли още нещо?
Колебая се. Няма защо да ходя до виртуалният затвор. Събраните материали стигат за отчета. А резултатите от изпитанията — изобщо не искам да ги знам.
Нека белокосият звяр Чингиз да тича из Москва, опитвайки се да намери съюзници! Това си е негова, дайвърска работа. А аз съм обикновена сътрудница на МВД. И да се пъхам между споровете на ведомствата и големите началници е противопоказно за здравето ми.
— Поръчайте ми такси до руският сектор на Дийптаун — моля аз.
1000
Този път ме пускат в затвора без всякакви забавяния. Без да се крият се обаждат на Томилин, докладвайки му за моето пристигане. През двора ме съпровожда много млад и интелигентен пазач; такъв е по-лесно да си го представиш в скъп костюм и седнал зад бюрото в сериозен офис, отколкото със сержантска униформа и пистолет на хълбока.
Днес вътрешният двор е пълен с хора. Извели са затворниците на разходка… И сега вече поведението им е привично. При моето появяване се чува лек шум. Опипват ме оценяващи, жадни погледи. Дочувам отделни реплики — внимателно изучават моите крака, ръце, гърди…
Явно нито една от „Вътрешните Монголии“ не дава възможност да се удовлетвори основният инстинкт. Интересно, как ли е направено това? Представям си как хакерът Стеков се опитва да прегърне „стандартната жена на стандартния програмист“, а тя в отговор се разтапя във въздуха… или се превръща в гнусна зелена жаба.
И все пак реакцията е неправилна. Недостатъчно силна. Жена в зоната — това е събитие, това е празник за няколко седмици. А тук по-голяма част от затворниците изобщо не реагират, останалите — сякаш по навик, по инерция, опитвайки се да излъжат самите себе си… А и аз не съм в тялото на навъсената инспекторка, а в „Ксения“ — доста готино маце.