Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 452

Татко учудено ме погледна, после хвърли поглед към часовника.

— Единайсет и половина… наистина ли ще отидеш сега?

— Ще отида — твърдо казах аз. — И няма да викам подкрепление. И без това няма да дойдат, да не сме Америка.

Но първо извадих пистолета си от сейфа.

После отидох в кухнята и си взех цигарите.

В колата, докато моторът загряваше, извадих от жабката карта на Москва и започнах да търся улицата с милото име „Пчеларска“. Старата „десятка“ ми я подари баща ми преди три години, когато си купи по-хубава кола: корейска „Деу“, сглобена в Узбекистан. И аз ползвах „десятката“ с удоволствие, защото никога не съм обичала метрото. Но все едно, за мен Москва си остана малки петна около някои станции на метрото и някои маршрути, по които пътувах постоянно: на работа, в супермаркета — да купя продукти за седмицата, през лятото — да се къпя на Мечото Езеро или на вилата…

Също като Дийптаун. Там също познаваш само няколко любими места. Останалото го виждаш мимоходом, през прозореца на таксито, и дори не можеш да разбереш: живи ли са тези райони, или са просто нарисувани декорации, прикриващи надписа „мястото се продава“.

Аз бавно излязох от паркинга и завих в безлюдната уличка. Дъждът се усили и барабанеше по паркираните встрани автомобили.

Странно. Вече почти няма разлика — между дълбината и реалността.

Пространства в пространствата… ако някой зъл шегаджия имаше излишък на пари и време, той би могъл да създаде за мен виртуален свят, копиращ Москва. Реалната Москва, в която живея. Десетина магазина, пет апартамента, две парченца природа… Дори няма нужда да се занимава с театри, консерватории, библиотеки. Макар че с тях няма защо да се занимава — те имат аналози във виртуалността.

Ето, започна се! По-рано това се наричаше дийп-психоза, после започнаха да казват „матрицата го хвана“, а сега се използва съвсем невинния евфемизъм „заблудил се е“. Така казват за тези, които започват да бъркат реалния и виртуалния свят, които се съмняват, че живеят в истинския свят.

Глупости… това е невъзможно. Човек със сигурност ще забележи подмяната. Дори и да пътувам само между две точки — апартаментът и работата — около мен има доста хора. Такъв спектакъл може да се организира само от солидна организация, а не от самотен шегаджия. А за какво й е това на организацията?

Но все пак настроението ми се развали. Аз подозрително се оглеждах наоколо, в крайна сметка завих в забранена улица и налетях на катаджия, а той на всичкото отгоре се оказа честен и добросъвестно ми написа фиш за глоба. Затова пък после, след като ми връчи квитанцията, ясно и подробно ми обясни откъде да мина.

В резултат на това след двайсет минути аз бях до номер пет на улица „Пчеларска“. Качих колата на тротоара и спрях двигателя.

Странно е някак. Добре, инсталирал ми е бръмбар… или ме е изчислил по някакъв начин. Но аз не успях да разбера нищо за него. И изведнъж, просто ей така, тайнствения Чингиз се решава на рандеву.

Интересно, как ли изглежда в действителност? Обикновено такива широкоплещести красавци в реалния живот са кльощави и ниски, или дебели и неловки. Компенсация. Човек трябва задължително да компенсира нещо във виртуалния свят. Недостиг на общуване, телесни недостатъци, душевна несъстоятелност, в края на краищата! Така че е по-добре Чингиз да се окаже невзрачен, но обаятелен.