Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 449

Значи, катарзис, другарю подполковник?

Хакери, затворени без достъп до любимите си компютри — и при това затворени във виртуалността! Убийци и изнасилвачи, крадливи бизнесмени, шофьори, прегазили пешеходци…

— Всички те знаят, че затворът е в Дийптаун. Те мечтаят да се измъкнат… поне за малко — казва Чингиз. — И непрекъснато ги подлагат на стрес. И дори да го наричат психотерапия… целта й е да превърнат човек в дайвър.

— Какви доказателства имате? — питам аз.

— Неофициални — усмихва се Чингиз. — И няма да разкрия информаторите си. Но помислете сама: оборудването за всеки затворник струва около пет хиляди долара. Поддръжката — около четири хиляди за година. Защо МВД ще проявява подобна щедрост?

— Хора с… с необикновени способности… — неизвестно защо аз избягвам думата „дайвър“. Все едно да повярвам в Баба Яга или Дядо Мраз. — Те наистина са нужни. И ще е много хубаво, ако тези способности може да получи всеки желаещ.

— На времето фашистите измъчиха хиляди военнопленници. Но науката получи ценни данни. Карина, на кого да обяснявам, че експериментите над хората са престъпни? На сътрудник на МВД?

Той е много сериозен.

— И какво искате от сътрудника на МВД? — питам аз. — Помощ?

— Първо отговорете, Карина, споделяте ли мнението ми? Или просто не искате да спорите? — пита Чингиз.

— Ами ако излъжа? — питам аз.

— Отговорете честно.

Каква смешна молба!

„Отговорете честно“!

В Дийптаун, в града, където всеки има хиляди лица. В града, където всеки си измисля нова биография и ново име. В града, където измислицата е по-необходима от истината.

А Чингиз ме гледа така, сякаш изобщо не се съмнява — ще го послушам.

— И на мен не ми харесва всичко това — казвам аз. — Но какво мога да направя? Разказвате ми за заговор едва ли не на държавно равнище! Не разбирате ли коя съм аз? Преди година завърших университета. Специализирам мрежови правонарушения. Ни в клин, ни в ръкав ми възложиха тази инспекция… казаха, че има сериозни съмнения в надеждността на затвора. Това е! Ще напиша отчет, началниците ми ще го получат… но ако им наредят отгоре — отчетът ще изчезне. Никой няма да ме чуе, Чингиз.

— Това не е нужно — той се усмихва и протяга ръце. — Арестувайте ме, Карина.

— Вие сте побъркан! — аз неволно се отдръпвам.

— Арестувайте ме! — настоятелно повтаря Чингиз. — Няма да успеем да провалим проекта. Но ще вдигнем шум около затвора. Ние с Тоха ще се отървем с условна присъда, гарантирам ви. Имам много добри адвокати… всичко е обмислено. Но за затвора това ще е край. Вестниците ще предъвкват историята с бягството, гражданите ще завият от ужас. Затворът или ще бъде премахнат, или ще го отделят от Дийптаун.

— Нямам право да ви арестувам!

— Извикайте полицай!

Той все още държи ръцете си пред мен, сякаш очаква щракването на белезниците около китките си.

— Престанете… — мърморя аз.

— Но вие искахте това, Карина! Вие мечтаехте да хванете беглеца! Е, хайде — заловете го!

Аз скачам. Аз отстъпвам позорно. А Чингиз изведнъж пада пред мен на колене. Това е някаква невъзможна смес от клоунада и искреност.

— Моля ви! Моля да изпълните служебния си дълг! Арестувайте престъпника!