Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 445

— Извинете, може ли да седна?

Това вече не го очаквах. От една страна — късмет… от друга…

— Ами опитай… — отговарям аз. Грубо момиче съм, но затова пък — откровена и независима.

— Да ви поръчам ли кафе? — пита Стеков. Забелязвам, че наблизо стои келнерът и търпеливо чака поръчката. Келнерът очевидно е програма.

— Ами… — аз все повече и повече изпадам от образа. Поведението на Стеков изобщо не пасва с неговите тайни излизания от затвора! — Поръчай — разрешавам аз. — Черно, без захар. А какво си се издокарал такъв?

Нападението е най-добрата защита!

— Издокарал? — с искрено недоумение пита хакерът. — Това е обикновена затворническа дреха.

— Е, и защо си я навлякъл? — продължавам аз. Нима ще каже, че е избягал от затвора?

— За да привличам вниманието. — Стеков се усмихва. Някак странно… сякаш е нечия чужда усмивка… — Знаете ли, че в дълбината се появи и затвор?

— Не — бързо отговарям аз. — И какво, ако се е появил?

— Това не ви ли шокира? — Стеков сваля очилата и ме гледа със съвсем не късоглед поглед.

— Малко ли затвори има по света…

— Но това е в света — търпеливо обяснява Стеков. — Там има още много неща. Война, например. И други гадости. Но ето го и удивителното човешко свойство — да мъкне цялата налична гадост със себе си… Между другото, нека се запознаем. Казвам се Чингиз.

Ама че име си е измислил.

— Ксения — изтърсвам напосоки. — Може и само Ксюша.

Името не предизвиква вътрешен протест. Груба и здрава девица — типична Ксюша. Сигурно обича марихуана и стар рок…

— Прекрасно — кима „Чингиз“. — Имате ли няколко часа?

— Зависи за какво — уточнявам аз.

— За разходка — сериозно казва Стеков. — Та вие сте отдавна в дълбината, нали? Бих предположил — още от четиринайсетгодишна.

— А на колко съм сега? — любопитствам аз. Той наистина позна.

— Двайсет и четири — двайсет и пет. — Стеков дори не чака потвърждение. — Разбирате ли, Ксюша, дълбината налага своя отпечатък върху поведението. Ако имаш известен опит, можеш да определиш колко отдавна човекът влиза във виртуалността.

Келнерът носи кафето. Отпивам малка глътка и кимам кокетливо на Стеков:

— Интересен си. Да се поразходим.

Аз все по-дълбоко потъвам в разговора. Сега би трябвало да заловя хакера на местопрестъплението, а аз флиртувам… но сега нямам възможност да позвъня в полицията, нали така? Всичко става твърде бързо.

Стеков отново слага очилата си, става, маха с ръка, спирайки такси. А аз поглеждам мимоходом в екрана на скенера.

Стрелката сочи някъде в посока на затвора. Но не и на Стеков!

— По дяволите! — викам аз, скачайки. Чашката пада от масата върху каменните плочи на тротоара и звънко се разбива на парчета. Лъже-Стеков се обръща с усмивка:

— Какво има, Ксюша?

Аз мълча. Иска ми се да се разрева. Аз съм глупачка, последната глупачка! „Лети си, орльо!“ Измамиха ме толкова просто и изящно… трябваше само малко да си размърдам мозъка и…

— Не го преживявайте толкова. — Лъже-Стеков ме хваща меко за лакътя. — Нищо ужасно не е станало, повярвайте ми.