Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 4

— Къде е поточето?

— Вдясно.

Навеждам се над забързания поток и се оглеждам. Няколко пъти плясвам с длан по водата, после започвам да трия с пръст отражението си. Вместо него в потрепващото огледало се изрисуват чертите на русокос и снажен здравеняк. Лицето му е обикновено и добряшко до погнуса.

— Благодаря — казвам на програмата и се изправям. Стоя, любувам се на гората. Откога не съм се измъквал от градската смрад, по дяволите…

— Дали не чакаш мен, юначе? — пита някой зад гърба ми. Обръщам се. От гъстите храсти излиза огромен вълк, стига ми до гърдите на ръст.

— Защо не — казвам аз и му се любувам. Великолепен е, по дяволите! Наистина е сив и не просто сив, ами онзи същински вълчи цвят, в който се смесват светло и тъмносребристото. Козината му тук-таме се е посплъстила, на предната му дясна лапа е кацнал репей.

— Дали да не те изям, юначе? — пита вълкът и се озъбва. Зъбите му са жълти като на пушач, единият е счупен до корен. Стар, печен вълчага.

— Защо се перчиш всуе, от богатирски меч ли искаш да погинеш? — импровизирам аз. — По-добре една услуга ми направи!

Вълкът се усмихва, сяда.

— А как ще ми се отплатиш, богатирю?

— С три бона в зелено — уведомявам го аз. Вълкът доволно кимва, потрива с лапа муцуната си. После пита:

— Ал-Кабар?

— Позна.

— Мисия?

— Кражба.

— А поръчителят кой е?

Повдигам рамене. Отговорът е също толкова риторичен, колкото и въпросът. Поръчителите не обичат гласността.

— Ще се пробваме — решава вълкът. — Готов ли си?

— Напълно.

— Сядай.

Яхвам вълка и в лек тръс се понасяме през гората. Инстинктивно се пазя от клоните, вълкът тихичко се киска. Нищо, нека се кефи.

След броени минути изскачаме от гората. Под нозете ни се стеле жълт пясък. Жега е, адска жега и сме принудени да примижаваме от поривите на вятъра. Отпред е пропаст, към сто метра широка, отвъд нея има ориенталски град. Минарета, куполи, всичките в оранжево, жълто и зелено. Доста е красиво. Наблизо през пропастта е хвърлен… хм… нека го наречем мост. Тънка като струна нишка. Единият й край свършва при опасващата града стена, другия край държи в ръцете си изродска каменна статуя, към десет метра висока. Муцуната на статуята е отвратителна.

— Яко ще се озорим… — отбелязва вълкът. — Не си ли се цанил много евтино, а, Иване, царски сине?

— Само господ знае… — отговарям, докато оглеждам внимателно статуята. — За моста ме предупредиха…

— Какво точно ще крадем?

— Ябълки — сладки, румени…

— Ето защо си се маскирал така… — вълкът се киска отново. — Какво толкова има в тия ябълки?

— Не знам — скачам от гърба на вълка и заставам редом с него, без да свалям ръка от козината му. — Чуй, след миг се връщам, отивам да пийна лимонада…

— Действай — казва вълкът и се озърта.

Затварям очи.

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Трепнах, станах от мястото си. Пред очите ми са малките екрани с пустинята, пропастта, статуята, града в далечината. Доста добре нарисувано. Бива си ги дизайнерите на Ал-Кабар.

Виртуалният шлем е тежък, това е един от най-претрупаните серийни модели на „Сони“. С прекрасни цветни екрани, чудесен звук, вградени микрофони и климатична инсталация, която издухва в лицето въздух със съответната температура. Сега лъха пустинна жега… Свалих шлема, сложих го на масата до клавиатурата. На монитора се появи познатото женско лице, прозвуча въпросът: