Читать «Дълбачката» онлайн - страница 3

„— Ти не си мъж! — бяха последните думи на Деница, преди да си тръгне. — Нищо мъжко не си направил за мен и децата! Цял живот стоя на тая дълбачка, защото така ти харесваше. Мързелуваше по цял ден, ловеше си рибата, а да се мръднеш малко като другите мъже, да изкараш някой лев за да осигуриш бъдещето на децата си, не можа! Е, ръждясвай сам на дълбачката си и не ни търси!“ — Тя му обърна гръб, вдигна гордо глава и си отиде. В безумните дни след това, дори алкохолът не помагаше. Антон се затвори в себе си, остави болката от раздялата да го удави и само дълбачката го спасяваше все още. Той дори си постави легло в машинното, където сред изпарения на нафта и масло, нощем заспиваше уморен. Убиваше се не толкова от работата, колкото от упреците към самият себе си. Разбираше, че по някакъв начин жена му е права, но не виждаше път, който да промени всичко. Нямаше близки политици, които да му помогнат да стане бизнесмен, като приватизира нещо държавно. Не познаваше мутри, които биха го устроили с пари, власт и уважение. Беше обикновен човек и разчиташе най-вече на себе си. Освен това вярваше в доброто, а това не помагаше да се правят пари. И на тия години да си търси работа, бе просто безсмислено. Хиляди млади хора с образование стояха безработни и се надяваха, някой ден да им излезе късмета и да отидат в чужбина да работят. Независимо от университетските си дипломи, те щяха да вършат нископлатена, неквалифицирана работа, щяха да слугуват, но това бе хиляди пъти по-добре от агонията в България. За него уви, такъв шанс просто нямаше. И сега, когато утре дойдеха момчетата с оксижените, той трябваше да слезе на брега и да ги остави да режат. Да премахнат единствената му останала опора.

Антон запали друга цигара от фаса и погледна към работниците. Те се шегуваха помежду си, товареха части на ниският шлеп, вързан за дълбачката и не му обръщаха никакво внимание. Това го успокои. Надвечер всички тръгнаха, а на поканата им той отвърна привидно равнодушно:

— Вие вървете! Аз ще остана за последно и тая нощ, че нещо не ми се спи.

Когато наближи полунощ и на мътното декемврийско небе се появиха някои от по-ярките звезди, Антон въздъхна и погали с длан студеното желязо на кораба:

— Я да видим сега! — спусна се по омаслените стълби към машинното доволен, че комисията бе отписала мотора като негоден, заради голямата му амортизация. Мъждивите крушки осветяваха дългия дизелов агрегат, който запали от първия път и затрака глухо и ритмично.

— Хайде, моето момче! — вдигна оборотите той и се качи в кормилната рубка. По рано бе обрал котвите и сега плавно придвижи лоста на пълен напред. Като се тресеше и скърцаше, дълбачката бавно пое по канала към Аспаруховия мост. След два часа морска гара остана вляво и вълните на морето започнаха да люшкат старото корито. Като непригодна за открито плаване, дълбачката заравяше ниският си нос във водата и постепенно трюмът се пълнеше. Антон си спомни песента, с която понякога приспиваше синът си като малък. Тя бе от филма „Васко да Гама от село Рупча“. Някаква гореща вълна избухна в него и той запя на глас: