Читать «Дряновски манастир» онлайн - страница 2

Един монах излиза от магерницата и мие паничка. При вратата стоварват отсечени вършини. Слънцето се скланя над насрещния рид и злати покривите. Какъв кротък и благословен ден изпълва пространството! Тъй мъчно е да си представиш смъртоносния трясък и огъня на ония трагични дванадесет дни!… Горе командуват на турски и залп след залп ехтят. Долу войводата запява хайдушка песен, лъвското знаме плющи, забучено високо, и гръмко „ура“ залива канарите. Идат пратеници от дряновските чорбаджии и молят за предаване. Отвръщат им с отказ и куршуми към фесовете. Избухва барутът на въстаниците, войводата се обгаря и ослепява. Командата поема капитан Пармаков. Падат няколко момчета — поп Балчо от четата ги опява и погребва в двора. Горе докарват топове и гюллетата пробиват кубето и покрива, рушат горния кат. Момчетата се прибират в долния и в зимника. Манастирът гори. Нови предложения да се предадат. В отговор тръбата на юнаците свири сбор, знамето се изгаря да не падне в погански ръце и всички тръгват за последен щурм… На 10 май от манастира и дружината остават само димящи стени и сто и четиридесет насечени трупа… А на 17 май пред турския съд в Търново белочерковският бунтовник и поет, с белезници на ръце, в едно трагично експромтно четиристишие, съчинено на турски, разказва простата история на своя живот и на ония, които са тръгнали с него: „Пушка на рамо турнах./ Дряновския манастир намерих…/ Правда да търся излязох./ Въжето на врата си хвърлих…“ Въжето наистина е било вече на врата му. На следния ден с песен на устни той отива на бесилото…

Седим с отец игумена в малката стая и пием липов чай. Дрезгавината, студена и влажна, се събира в усоите и влиза през решетестите прозорци. Джамалът бумти насреща.

— Нищо, синко, нищичко не е останало оттогава… Всичко до корен е било изтребено — и църква, и одаи, и книги… Сегашното е ново. С божа помощ и благочестиви хора е оградено отпосле… Ха виж! Само един сребърен потир за причастие, кой знае как, е останал. Очукан, изкривен от куршумите, още му личи… Ще ти го покажа, като слезем. Поправихме го. И пак причестяваме с него.

Слизаме долу. Вечерта се спуска в манастирския двор. Отбивам се в църквата да видя чашата. Далеч отново протътна, загърмя влак, изпищя пред тунела и заглъхна. Сбогувам се.

Горе, от стъмената пътека, долината потъва в зимна мъглица. Белите сгради смътно прозират, като да са нереални. Всичко е ново наистина. И там, долу, и тук — тия звънтящи релси и писъкът на влаковете сред някогашната глуха обител. Сякаш не 80-тина година ни делят оттогава…