Читать «Дряновски манастир» онлайн
Константин Константинов
Константин Константинов
Дряновски манастир
Влакът прогърмя, изпищя на завоя, клисурата екна и заглъхна. Малката станция потъна отново в следобедната дрямка. По срещния хълм проскърца кола с тор. Дежурният чиновник оправи семафора. До товарния влак има цели два часа. Пътят е свободен. Време е.
Оттук, през тунелите, до манастира са 30–40 минути. Пътеката върви по линията, между хълмища и скали, ръждиви и мокри в тоя слънчев мартенски ден. Тук-там из планинските пазви белеят преспи сняг. Но долу пръстта е черна, мека и пъргава, като плът. Балканът е гол още, без рухо, което сега се тъче в тъмните недра на земята. Бистрият въздух е замрял неподвижно. Никакъв шум, никакъв звук, ничии стъпки, нито дори църкане на птиче. Само тук-там от канарите сълзи влага и капе отмерено и звънливо в светата пустота на планината.
В тунелите е тъмно и мокро. Релсите лъщят като змии в мрака чак до изхода, дето дупката изведнъж разкрива една прикътана слънчева долина. Долу, вляво от пътя, блясват бели сгради с църковно кубе и след няколко минути пътечката спира до голямата дървена порта на обителта. Бяла каменна плоча, зазидана над вратата, носи лаконичен надпис:
Нейде в гората секат дърва и отчетливият звук на секирата кънти в тишината. Един петел пресипнало кукурига. Широкият двор на манастира е безлюден. Мирише на гнила шума, на брашно и зеле. Един работник чисти оборите до вратата. Старите постройки с опрашени прозорци са хлътнали в земята. Само белият храм на средата и мавзолеят до него се усмихват приветливо. По стъпалата на мавзолея — нестопен сняг, вратата — разтворена, подът — измърсен. Двадесет-тридесет черепа, наредени отсреща, гледат безстрастно озъбени. Върху голяма плоча на стената личат имената на починалите юнаци от дряновската чета. Нито кандило, нито стрък цвете, нито вощеница блещука в тая гробница на чутовните мъже на племето. „Войвода поп Харитон от Габрово… Командир Петър Н. Пармаков от с. Градец, офицер на руска служба… Знаменосец Димитър Атанасов Русчуклийчето от Русе… Даскал Киро Петров от с. Бяла Черква…“ Легендарни образи, лъчезарни имена на шепа балкански момчета, по-светли от спартанците, равни само на мъчениците Христови…
През една тъмна пролетна нощ, 28 април 1876 г., дружината от 180 и няколко юнаци поема от с. Мусина към Балкана. Априлското въстание агонизира вече, но те не знаят нищо. Те тръгват да се съединят с ония отвъд Балкана, които първи са развели байрака. Поп Харитон ги води. Поп Харитон, монахът бунтовник от Мъглижкия и Преображенския манастир, буйният скитник из добруджанските полета. Даскал Киро от Бяла черква — Бачо Киро — е душата на дружината. Петър Пармаков — подвойвода. Къс е бил лобният път на момчетата. Още на 29 април четата е заградена в манастира, дето решава да остане и да се бие. И остават тия 180 души, смешно въоръжени с шишанета и ножове, обградени от башибозук, черкези и аскер, с артилерия, остават цели дванадесет дни да се бият гърди с гърди, отхвърляйки с гордо презрение всяка покана за предаване… „И ако мислите, пашо — пишат те на пашата, — че като ни избийте, унищожите, ще можете смири народа — много се лъжете… Ние сме се решили да мрем и ще запазим клетвата си…“ И запазват клетвата си: само четирийсет и трима успяват да се изтръгнат от огнения пояс. Останалите… останалите — „къде им е гробът — днес никой не знай!…“ Благочестива ръка е събрала само тия няколко черепа, за които и не се знае точно чии са.
