Читать «Другото „аз“» онлайн - страница 2

И тъй един бог опознал що е страх. Страхът породил омраза, а омразата прераснала в гняв. Онзи човек трябвало да умре.

Убийството дошло по-рано, отколкото възнамерявал. Случило се една вечер, малко след като Вождът без сериозни кръвопролития нахлул в част от територията на съседна страна. С помощта на своя човек той подготвял тържествено обещание пред света, че повече не ще посегне към която и да било държава.

А неговият човек имал нахалството да възрази! Случвало се за пръв път и Вождът се уплашил, а подир туй изпитал омраза и гняв. Човекът казвал, че трябва да има още подобни нашествия, още много и много, додето страната на Вожда не само си възстанови териториите, загубени през бурното минало, но и да завладее нови, да заграби цял континент и накрая — целия свят. Изложил доводи и те били убедителни. Но в упорството на гнева Вождът се престорил, че ги приема с присмех и двойникът зърнал лукав проблясък в очите му, докато посягал към оръжието на пояса си. Онзи човек обаче бил облечен досущ като Вожда, също имал оръжие и двете оръжия изскочили едновременно. Единият се оказал малко по-бърз.

Стражът отвън чул фаталния звук и мигом отворил двойната врата. Видял двама съвсем еднакви мъже, вкопчени в смъртоносна схватка. Пред очите му единият рухнал мъртъв на пода. Другият свил рамене, прибрал оръжието и заповядал мъртвецът да бъде отнесен и погребан в пълна тайна.

Настанали дни на величие и ужас. Войските на Вожда поели към юг и към изток, превземайки страна подир страна, територия подир територия от древните си владения. Всички държави били заплашени, всички тръпнели и страната на Вожда се въздигнала в пълен разцвет — страховита и непобедима.

Сетне дошло падението. Верният страж изневерил на дълга и шепнешком споделил подозрението си. Думите му се превърнали в мълва, сетне в крясъци и накрая в боен вик. Вождът е мъртъв! Вождът е мъртъв!

Човекът, когото по онова време наричали Вожд, отвърнал с кръвопролития и избил мнозина от онези, които дръзнали да надигнат бойния вик. Но на мястото на всеки убит викът се подхващал от десетки, хиляди, милиони. Правителството паднало, гладните тълпи ликували, а готовите за нападение държави се отдръпнали да погледат спокойно гибелта на режима.

А човекът, когото наричали Вожд? Неговата смърт била най-мъчителна, защото хората не го убили. Присмели се на безсилната му ярост и тихомълком го пуснали свободен по улиците, та никой да не го познава и тъй да живее в страдания.

Мъки. Никой не би могъл да опише какво унижение изпитвал човекът, докато бродел по улиците и чувал да се присмиват на името му. Нямал приятели, понеже не знаел как да поражда у хората друго чувство, освен страха и неговата рожба — омразата.

Едва не умрял от глад, но един ден срещнал алчен човек, който открил в него средство за печалба. Това бил пак същият стар мъдрец, който излекувал Вожда от болестта. Изнемощелият просяк открил стареца и му дал доказателства, както и адреса на мрачното мазе, където се спотайвал. Лекарят тръгнал тихичко от място на място и казвал каквото било потребно. Бавно ставало всичко, а през цялото това време просякът лежал в мазето. Взел да си мисли, че е напълно забравен, а редките подигравки, които дочувал откъм улицата, почнали да го подлудяват.