Читать «Другото „аз“» онлайн

Теодор Стърджън

Другото „аз“

Много-много отдавна, когато светът бил по-млад и малко по-глупав, имало един Вожд. На младини той бил безспорен владетел на своята страна и със силата на ума си, както и чрез хилядите глупци, които му служели, потушавал още в зародиш всички слухове за насилие. Бил спечелил властта си чрез убеждение, а я запазвал с цената на жестоки кръвопролития и стискал своите поданици в желязна хватка въпреки тяхната воля. Поне така смятали те; нямало с какво друго да се оправдаят, клетите…

Един ден Вождът излязъл пред народа си да го плаши и възхвалява, обаче от тълпата изхвърчал твърд предмет и убил един от министрите му. Тази случка толкова го изплашила, че се замислил колко страшно ще е да го убият. А той бил сила от световен мащаб и властвал над огромни човешки маси. Но могъществото на масите произтичало от него и той знаел, че ако умре, те вече няма да бъдат същите. Някой нов вожд щял да се въздигне, та да унищожи неговото дело… и което било още по-лошо — неговото име, слава и величие. Дълбоко се замислил над всичко това и решил, че му трябва слуга, с когото да си приличат като две капки вода, та никой никога да не знае дали истинският Вожд стои пред народа или неговият заместник. Планът изглеждал приятен и Вождът тайно започнал да дири из цялата страна подобен служител.

Не било лесно. Подробностите за това всеобхватно и неусетно издирване заслужават място сред най-величавите и мрачни страници на историята. Ала след месеци делото било свършено и човекът застанал пред Вожда.

Той бил съвършен. Почти с всяка черта на лицето си, с всяка дума и жест приличал на Вожда. Освен туй познавал навиците и мислите му. Каквото не знаел — сам Вождът му го разкрил с дълги среднощни беседи, провеждани тайно във владетелските покои и охранявани от един-единствен най-верен страж зад двойната врата.

Дошло време, когато Вождът легнал смъртно болен от тумор в гърлото. Спешно пратил тайно послание до кралския лекар на друга могъща държава, но лекарят отказал да дойде. Защото знаел, че ако Вождът издъхнел под ножа, той нямало да напусне покоите му жив.

Ала Вождът не умрял. Намерило се кой да го излекува — един стар мъдрец, дирещ единствено печалба, тъй че всичко било сторено и набързо забравено. Не умрял, но докато боледувал, сполетяло го нещо по-страшно и от смъртта. Неговият човек, неговият съвършен двойник…

Той бил прекалено съвършен.

Докато Вождът лежал на смъртно ложе, могъщата му организация продължавала да работи най-безпрепятствено, без изобщо да се догажда за болестта. Неговият човек заел мястото му и го сторил тъй съвършено, че никой дори не разбрал — съвсем никой. По онова време трябвало да се вземат четири съдбоносни решения и човекът се справил добре, не по-зле от самия него. Дори прекалено добре.

Вождът взел да гледа човека накриво. Ами ако утре се случело него, Вожда, да го убият незабелязано? Щял да се превърне в безименен труп и от тогава насетне народната памет да съхранява делата на другия. А Вождът бил бог. Така го наричали людете… защото нямало къде да се дяват; все пак тъй го наричали и тия слова му били жизнено необходими, понеже като всяко божество се нуждаел от хорското преклонение…