Читать «Другото щастие» онлайн

Красимир Бачков

Другото щастие

Пътят бе непознат, с много завои и дупки на най-неочаквани места. Успоредно с него проблясваше малка река, която провирайки се между хълмовете, сякаш бързаше да избяга зад близката граница. Дъждът бе слаб, от време на време чистачките просвирваха по изсушеното стъкло и Кирил ги спираше. Изнервен от безсънието през последните нощи и дългия път сега, той потриваше уморено очи и на късите прави участъци натискаше здраво газта. Малката спортна кола подскачаше като събудена котка, залепяше пътуващите за седалките и ръмжеше меко, но сърдито с мощния си мотор до следващия завой. Дана постави ръка на рамото му:

— Колко остава още?

Той пресметна наум разстоянието, но отвърна с въпрос:

— Писна ли ти вече?

Тя се засмя:

— От месеци го чакам това пътуване! Мога да продължа с теб до края на земята.

— А къде е той?

Ненадейно от един завой изскочи камион, с който едва се разминаха. Овладял колата, Кирил си отдъхна:

— За малко щяхме да сме на края на земята! Вече си мислех, че по това шосе не се движи никой!

— Ей, карай по-бавно! Не искам точно сега да направим някоя глупост!

— Защо?

Жената го погледна с влюбени очи. Беше млада, по-скоро чаровна, отколкото красива, и излъчваше толкова желание за живот, че на моменти приличаше на хлапе, едва научило се да ходи, но опитващо се вече да бяга и скача смело. Тихо каза:

— Хубаво ми е с теб! Чувствам се щастлива!

— Моментно настроение! — някак безразлично забеляза той — Ако всеки ден пътуваме по триста километра, за да се чувстваме свободни и щастливи, много скоро всичко ще ти омръзне!

— Възможно е! — съгласи се тя. — Ти ги разбираш тия работи!

Кирил присви очи. Не му беше приятно, когато станеше въпрос за жените, с които е бил. Чувстваше се като стар, превъртян няколко пъти километраж. Дана знаеше всичко за него и го приемаше такъв, какъвто си е. Някак по детски безрезервно и чисто го гледаше с топлите си очи, а от това той се усещаше още по-изхабен и мръсен. Въздъхна, защото за кой ли път си даде сметка, че тя е едно от нещата в живота, които получаваше съвсем незаслужено.

Малките тъмни улички на градчето изскочиха изневиделица, а след това, нарушил всякакви правила за движение, премина през цялата пешеходна зона и спря пред ниския, с ослепели прозорци, хотел. Почти веднага зад него изви полицейска кола, от която някак неуверено се измъкна дебело, разпасано ченге. Без да се представи, започна да мърмори, че всеки прави каквото си иска в тоя град, и вместо да го глоби за нарушението, помоли да паркира, където му е мястото. На пет метра встрани се простираше огромен паркинг, пуст като ракетна площадка. Докато Кирил наместваше колата, ченгето се омете. Настаниха се в хотела, и преди да потърсят някое заведение за вечеря, се любиха. После мизерната баня, в която все пак се намираше топла вода, донякъде възвърна силите им, и поосвежени, излязоха навън. Имаше една главна улица, полутъмна и сякаш забравена от минали години, по която от време на време се мяркаха смътни силуети, разтапяйки се неусетно в мрака. На един ъгъл забелязаха осветена, жълта, неуместно голяма спрямо входната врата фирма, на която съвсем нелепо бе изписано с едри букви — Ресторант „Мускетарите“.