Читать «Другар» онлайн - страница 4

— Марине! Марине! — извика ротният, като позна и войника. — По-скоро ела тука! С конете, с конете ела!

Войникът дойде наблизо, изтръпна като видя толкоз кръв по ротния, и не знаеше какво да прави.

Дай коня тука! — заповяда ротният. — Снеми патроните, снеми самара!

Войникът заработи бързо. За минута конят беше гол.

— Ха така — каза ротният. — Като докарат моя кон, него ще натовариш с патроните. Помогни ми сега да се кача.

Войникът — здрав, едър мъж — не му помогна, а го взе на ръце и го качи на коня. Дели позна гласа на ротния, или защото си беше и без това послушен, слепият кон бодро запристъпя нататък, накъдето го насочваше ротният.

„Най-после! — помисли си ротният. — Има още опасност, но ще стигнем…“ И сред хилядите мисли, които минаваха през измъчения му ум, една мисъл го караше да потръпва от радост: как се случи да го изнесе пак тоя кон, старият му другар. Нещастният слепец!…

Не излизаха от здрава, твърда земя, а като излизащи из пещ. Все още достигаха шрапнели. „Шрапнели! — мислеше офицерът и съзнанието му вече потъмняваше. — Лебеди! Страшни бели лебеди!“ Конят изпръхтяваше, защото вървеше из дим, офицерът трепваше и се ободряваше. Силен гърмеж изтрещя над главите им, конят се огъна, щеше да падне, но се окопити и пак тръгна напред боят, като някоя буря, остана назад.

— Къде сте ранен? — попита един лекар, който с няколко санитари изскочи отнякъде. — Капитане, чакайте!

Ротният спря. Чувствуваше, че губи последните си сили.

— Къде сте ранен? — попита пак лекарят.

— Не зная, докторе. Струва ми се, много кръв изгубих.

Докторът погледна офицера, погледна и коня му и каза:

— Но конят ви е ранен! Снемете го полека — обърна се той към санитарите.

В същата минута офицерът пребледня, заклати се и щеше да падне, ако войниците не бяха го подкрепили. Снеха го и изпаднал напълно в несвяст, внесоха го в палатката иго сложиха на висока маса.

След седмица-две, настанен в една болница, ротният отиваше на добре. Че ще оздравее и че е вън от всяка опасност, това се виждаше преди всичко от доброто настроение на ординареца му. Спомените на ротния се прекъсваха до минутата, когато падна в несвяст. За всичко, което се случи по-късно, ординарецът му разказваше сега. Разказваше как го снели от коня, как го внесли.

— А конят? — попита ротният. — Какво стана конят? Той беше ранен.

— А, той умря, г-н капитан.

— Умря ли? Кога? Къде умря?

— Още там, на превързочния пункт. Аз стигнах току след вас. Щом ви снеха, един войник го поведе, а той падна и там умря. Много лошо бил ранен.

Ротният замълча изтръпнал, като че го заболяха всичките му рани. После сключи ръце под главата си и остана тъй замислен и загледан пред себе си.

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов или екип на abc дизайн

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том първи; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7905]