Читать «Другар» онлайн - страница 3

Свърши се примирието и война започна отново. В ротата трябваше да се преброят да, видят колко са, да вземат всичко здраво и способно, а непотребното, което е само товар, да го оставят. Стана дума и за слепия кон.

— Да му снемем юлара и да го пуснем да си пасе. Да го оставим и каквото вече каже господ — каза един от офицерите.

— По-добре да го дадем на някой селянин — каза друг. — Все ще му върши някаква работа и ще го гледа.

Дружинният командир, който се случи тук, беше на друго мнение, и то не че беше човек без сърце, а защото от жегата мисълта му беше станала ленива и той само си спомни какво препоръчваха в такива случаи ветеринарните лекари.

— Господа — каза той, — да вземем да го застреляме. Да не се мъчи.

Тогава войниците, които бяха насядали наблизо, се раздвижиха.

— Г-н майор — обади се един, цял зачервен, защото чувствуваше, че не всичко може да каже. — Защо ще го застрелваме? Дайте го на нас, ние ще го гледаме.

— Дайте ни го, г-н майор — обади се друг. — Ние с него сме тръгнали, с него искаме да си идем.

Тъй и решиха, защото такова беше всъщност желанието на всички — на офицери и войници. Направиха само една промяна: хвърлиха буретата, от които вече нямаше нужда, а натовариха слепия кон с патрони. И тая работа той можеше да върши.

Няколко дни по-късно, през най-големите горещини, при Смол, край Вардара, кипеше страшна битка. Върху черничевите градини като град валяха шрапнели, поляните и нивите горяха. Сред дима и жегата се виждаха войниците, някъде притаени в плътни купчини, някъде тръгнали в дълги редици — почернели и обгорени от огъня жетвари, около които житата бяха в пламъци. Ранен тежко, ротният беше изнесен назад от двама войници, които по едно време се изгубиха и двамата, кой ранен, кой убит. Ротният остана сам. Не можеше да върви. Мислеше, че ще намери тук някъде ординареца и коня си, а нямаше никого. Кой ще го чуе? Кой ще го спаси? Всяка минута някой куршум или някоя граната можеха да го доубият. Изведнъж сред дима на запалената трева се показа кон, натоварен с патрони, после още един, а след тях — войник. Раненият веднага позна първият кон — нали видя как върви с надигната глава, странно спокоен сред тоя ужас. Той беше, той, сивият кон, добрият, слепият кон!…