Читать «Домина» онлайн - страница 4

Пол Дохърти

— Хайде! — настоя Агрипина.

Започнах да изброявам. Бях споменал едва няколко имена, когато тя плесна с ръце.

— Достатъчно! Стига! — усмихна се, а очите й ми напомниха на котенце. — Не пропускаш ли някого?

— Ами, скъпия Пасиен.

— Да, вторият ми съпруг.

— Освен това…

— Знам — Агрипина изкриви устни. — Скъпият КлаКла-Клавдий — присмя се тя. — Гъбите му се усладиха.

Агрипина седна и разлюля крака с разтворени пръсти, между които се стичаше вода. Тананикаше си песничка, на която някога я беше научил един гладиатор. Изглеждаше много красива под яркото слънце, сред ухаещия на рози въздух и аромата на смачкано грозде.

— Защо? — попита тя.

— Какво защо, Домина?

— Защо убивах? Защо? — тя ми се усмихна и запърха с мигли като момиче, което се закача с учителя си. — Искаш ли да ти кажа?

Отместих поглед. Нейните думи са причината за тази история. Да ви разкажа ли защо? Тук започва и свършва моят разказ. За първи и последен път Агрипина, моята Домина, щеше да се изповяда. Погледна ме право в очите, без да кокетничи или флиртува — като императорска съпруга или майка. Сърцето ми се сви — такава обреченост лъхаше от погледа й. Никога досега Домина не беше обсъждала тези неща. Да, беше премахвала враговете си. Беше заговорничила майсторски, но…

— Защо? — прошепнах аз.

Не смеех да се огледам. Бяхме ли заобиколени от духове? Тиберий с гниещото си тяло? Калигула, който се галеше сам, представяйки си, че се люби с Луната? Клавдий, с разкривено лице и трепереща челюст, препъващ се из двореца, или с посиняло лице на смъртник, задавен от отровните гъби. И Британик би трябвало да е тук, и той посивял от отровата. Дали тялото на призрака му също беше намазано с гипс, за да не си личат следите от нея?

— Защо? — Гласът на Домина ме изтръгна от унеса.

— Защото си била принудена.

Агрипина направи гримаса.

— Сенека би оспорвал това до края на света — тя поклати глава. — Защото ми беше приятно! Е, не съвсем, враговете са като стари приятели — когато вече ги няма, ти липсват. Не, убивах, защото бях родена да убивам! — Тя ме погледна, после избухна в смях. — Недей да седиш там, да се чешеш по главата и да рониш сълзи тя лекичко ме перна през носа. — Разбираш ли какво ти говоря, Парменон?

— Родена си била да убиваш. Наследствено ли е?

— Императорската кръв не е по-различна. Не вярвам, че се различавам от останалите. Не съм нито по-добра, нито по-изискана — тя плесна с крака във фонтана. — Ти не разбираш.

— Опитвам се.

— Не се цупи — тя сбърчи нос. — Помисли си за амфитеатъра. Опъват сенниците, заглаждат пясъка, тълпата седи занемяла и гладиаторите пристъпват на арената. Винаги се ослушвам за затръшването и залостването на желязната врата след тях. Връщане няма. Трябва да останат и да се бият, да живеят или да умрат. Те вдигат мечове — тя имитира движенията на гладиатор. — „Обречените на смърт те поздравяват!“ Консулът или императорът отвръща на поздрава им. Знаеш ли какво правя в този миг, Парменон?