Читать «Докато лежах и умирах» онлайн - страница 26

Кълна се, този път ме полазиха тръпки, макар още да не знаех. Но Кора знаеше.

— Запрягай конете по най-бързия начин — разпорежда. — Не виждаш ли, че не е на себе си от мъка и болка?

Кълна се, полазиха ме тръпки. От време на време човек се замисля. За всички нещастия и беди на този свят; дето могат да ударят където им падне, като мълния. Смятам, че човек трябва да храни неизтощима вяра в Бога, та Той да го брани, макар понякога да си мисля, че Кора малко прекалено се подсигурява, сякаш се опитва да избута всички други хора по-далеч, за да се намърда възможно най-близо. Но пък случи ли се нещо подобно, намирам, че е права, и няма как да не я следвам, явно съм благословен с жена, която неуморно се стреми към благочестие и към добри дела, и както казва тя за мен, много ми е провървяло.

Минават му на човек от време на време такива мисли. Е, не много често. Което е добре. Защото Бог му е отредил да действа, а не да губи време за мислене, тъй че мозъкът му е като машинка: не издържа на голямо претоварване. Най-добре му е, когато работи едно и също, отхвърля всекидневните си задължения и не използва ни една своя частица повече от наложителното. Казвал съм го и пак ще повторя, това му е проблемът на Дарл, открай време: той просто твърде много мисли насаме със себе си. Кора е права, като казва, че не му достига само една жена, която да го сложи в ред. И като се замисля над това, идва ми наум, че ако на мъжа не може да помогне нищо друго освен женитба, той, дявол да го вземе, наистина е безнадежден случай. Но съм съгласен и с Кора, като казва, че Господ се е видял принуден да създаде жената, защото мъжът не разпознава собственото си добро, когато го види.

Връщам се с впрегнатата двуколка пред къщата, а те бяха в кухнята. Тя беше облякла дрехите си върху нощницата, беше увила главата си с шал и беше загънала в мушама чадъра и Библията, а то седеше на една обърната кофа върху цинковия лист пред печката, където тя го бе настанила, и от него се сцеждаше вода.

— Нищо не мога да изкопча от него освен за някаква риба — съобщава ми тя. — Това е тяхното наказание. Виждам Божия пръст да сочи към това момче, като наказание и предупреждение за Анс Бъндрън.

— Дъждът заваля чак след като потеглих за тука — казва. — Бях тръгнал. Минал бях част от пътя. А тя лежеше там в прахта. Ти я видя. Каш се гласи да я закове, ама ти я видя.

Когато пристигнахме там, валеше като из ведро, бяхме го сложили на капрата между нас, увит в шала на Кора. Повече дума не издума, просто седеше, а Кора крепеше чадъра над него. От време на време Кора прекъсваше припяването, само колкото да каже „Това е наказанието на Анс Бъндрън. Дано му покаже, че върви по пътя на греха“. После продължаваше с химните, а той седеше между нас, леко наклонен напред, сякаш конете не напредваха с бързината, с която му се искаше.