Читать «Докато лежах и умирах» онлайн - страница 25

Тъл

Беше почти полунощ и прокапваше, когато той ни събуди. Беше нощ, заредена с предчувствия и буря във въздуха; нощ, в която очакваш да ти се случи какво ли не, преди още да си успял да нахраниш добитъка и да се прибереш под покрива си, да вечеряш и да си легнеш с първите капки дъжд, тъй че когато впрягът на Пийбоди се появи, конете му запенени, повлекли скъсани поводи и оглавник, заплетен в краката на едното животно, Кора рече „Това е за Ади Бъндрън. Издъхнала е най-сетне“.

— Може Пийбоди да е минавал насам, на посещение в някоя от къщите наблизо — казвам. — Ти откъде знаеш, че тия коне са на Пийбоди?

— А не са ли? — вика тя. — Хайде, отивай да впрягаш.

— Защо? — питам. — Ако се е споминала, ние нищо не можем да направим, преди да съмне. А бурята само що не се е отприщила.

— Мой дълг е — отговаря тя. — Върви, впрягай конете.

Но аз не искам.

— Близо до ума е, че ако им трябвахме, щяха да пратят някой да ни повика. Ти дори не знаеш дали си е отишла.

— Така ли, а ти не познаваш, че тия коне са на Пийбоди? Да не твърдиш, че не са неговите? Виж ти! — Но аз се дърпам. Отдавна зная, нуждае ли се някой от теб, най-добре изчакай да те повика. — Това е мой християнски дълг — настоява Кора. — Нима ще се изпречиш между мен и моя християнски дълг?

— Изкарай утре целия ден при тях, ако искаш — казвам.

И тъй, когато Кора ме събуди, започваше да вали. Докато вървях с фенера към вратата и отражението в прозорците показваше на онзи отвън, че идвам, чукането не спираше. Не беше силно, но беше непрестанно, сякаш докато чукаше, посетителят бе заспал, само че аз изобщо не забелязах от колко ниско долу на вратата се разнася трополенето, докато не отворих и не видях никого пред мен. Вдигнах лампата, през нея заискри дъждът, а от коридора зад мен Кора попита:

— Кой е, Върнън?

Отначало нищо не видях на моята височина, докато не погледнах надолу пред вратата и не наведох фенера.

Той беше като удавено кутре, с онуй негово гащеризонче, без шапка, до коленете в кал, защото бе вървял четири мили през локвите.

— Боже мили! — възкликвам.

— Върнън, кой е? — пита Кора.

Той ме гледа с кръглите си очи и черните им зеници като на кукумявка, когато внезапно осветиш главата й.

— Помниш ли оная риба? — пита ме.

— Влез вътре — викам му. — Какво има? Да не би майка ти…

— Върнън — прекъсва ме Кора.

Той стоеше по-встрани, почти зад вратата, в тъмното. Дъждът връхлиташе фенера и той зацвърча, та се уплаших да не се пръсне всеки момент.

— Ти беше там — рече той. — Видя я.

Тогава Кора се показва на прага.

— Влизай веднага да не стоиш на дъжда — нарежда и го издърпва, а той не сваля очи от мен. Досущ приличаше на удавено кутре. — Казах ти — вика Кора. — Казах ти, че е станало. Тичай да впрягаш конете.

— Ама още дума не е споменал… — възразявам.

Стоеше втренчен в мен, а от него течеше вода по пода.

— Ще съсипе постелката — казва Кора. — Върви да впрягаш, аз ще го заведа в кухнята.

Той обаче се дърпа, от него шурти, наблюдава ме изпитателно с ония негови очи.

— Ти беше там. Видя я да лежи на земята. Каш се гласи да я закове вътре, а онуй нещо лежеше там на земята. Нали я видя. Видя следите в прахта. Тогава не валеше, дъждът дойде чак след като тръгнах към вас. Значи можем да се върнем навреме.