Читать «Договорът „Паганини“» онлайн - страница 4

Пенелопе слиза на Хорнстул и излиза на слънце. Изведнъж я обзема необяснимо безпокойство. Затичва се надолу по хълма Полсундсбакен към Сьодер Меларстранд, бързо минава по моста към Лонгхолмен и тръгва вляво по пътя, настлан с чакъл, към яхтеното пристанище. Прахолякът тегне като мъгла в неподвижния въздух.

Яхтата на Бьорн чака в сянката под моста „Вестербрун“, движенията на водата плетат мрежа от светлина, която, полюшвайки се, се отразява в боядисаната в сиво стоманена конструкция.

Вижда го на палубата с каубойска шапка на главата. Стои неподвижен с кръстосани ръце и прегърбени рамене.

Пенелопе пъха два пръста в устата си и изсвирва. Бьорн се сепва, лицето му добива изражение на силна уплаха. Поглежда към пътя и я вижда. Очите му все още са угрижени, когато се запътва към пътечката.

— Какво има? — пита тя, устремена надолу по стълбата към кея.

— Нищо — отговаря Бьорн, намества шапката си и се опитва да се усмихне.

Прегръщат се. Усеща леденостудените му ръце и мократа риза на гърба му.

— Вир-вода си.

Бьорн извръща поглед.

— Подготовката ме изнерви.

— Взе ли чантата ми?

Той кимва и посочва към каютата. Яхтата леко се поклаща под краката й, тя долавя миризмата на напечена пластмаса и лакирано дърво.

— Ехо? — бодро се провиква. — Къде си?

Косата му, с цвят на слама, стърчи във всички посоки на малки сплъстени расти. Сините очи се усмихват по детски.

— Тук съм — отговаря и свежда поглед.

— Защо си така умислен?

— Най-сетне ще останем сами — казва той и я прегръща през талията. — Ще се любим сред природата.

Опитва косата й с устни.

— Това ли е тайното ти желание? — шепне Пенелопе.

— Да — звучи краткият му отговор.

Тя се смее на откровеността му.

— Мнозина… най-вече жените, смятат, че едва ли е голямо удоволствие… да лежиш на тревата сред комари и камънаци и…

— Същото е като да се къпеш гол — упорства той.

— Трябва да се опиташ да ме убедиш — не се предава и тя.

— И още как.

— Как? — смее се тя, когато телефонът звънва в платнената й чанта.

Бьорн трепва от сигнала. Цветът изчезва от лицето му. Тя поглежда дисплея, сестра й е.

— Виула е — казва бързо на Бьорн, преди да отговори. — Здрасти, сестричке.

Сестра й вика в слушалката, за да заглуши звука на клаксон.

— Скапана откачалка — мърмори тя.

— Какво се е случило?

— Край. Разкарах Сергей.

— Пак? — учудва се Пенелопе.

— Да — отговаря Виула с нисък глас.

— Съжалявам. Разбирам, че си разстроена.

— Не е чак толкова страшно, но… Мама каза, че ще плавате с яхтата, и си помислих, че бих могла да дойда и аз, ако може.

Настъпва тишина.

— Добре — повтаря Пенелопе, като отбелязва липсата на ентусиазъм в гласа си. — С Бьорн се нуждаем да останем насаме, но…