Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 49

— Стига глупости.

— Не, наистина. Идеята е, че дори нещо дребно може да промени бъдещето. Като например начинът, по който са се запознали родителите ми.

Емили се свлече още повече на стола.

— Не ме интересува как са се запознали родителите ти, Аманда.

— Не, изслушай ме. Историята е супер. Баща ми отивал на интервю за работа. Тръгнал по-рано и решил да мине през парка. Закачил се на един храст и копчето на сакото му се скъсало. Не искал да изглежда мърляво и влязъл в първата обществена пералня да провери дали някой ще може да зашие копчето преди интервюто. Майка ми била там. Била отишла да прибере готовите си дрехи. Така се запознали.

Емили не се впечатли.

— Е, и? Това се нарича „съвпадение“.

— Чакай, помисли малко. Ако копчето му не беше паднало, може би никога нямаше да се срещнат. Аз нямаше да бъда родена. Нямаше да вляза в тялото на Трейси и тя още щеше да си е същата откачалка като преди. Разбираш ли? Трейси е добре, защото баща ми се разходил в парка. Схвана ли?

— Всъщност не — отвърна Емили. Аманда-Сара се отказа и се върна в трапезарията.

Въпреки че Емили пак се отдаде на тъгата си, трябваше да признае, че думите на Аманда я заинтригуваха. Защо видението й, че Мартин чупи вратата, не се осъществи докрай? Защото глупавата мишка пробяга по пода и се оказа, че Мартин се страхува от мишки. Ако не беше мишката, полицаите може би щяха вече да са тук, да са освободили децата и да са арестували Клеър и бандата й.

Емили се изправи на стола. Не беше точно така. Сега, като се замисли, се сети, че във видението беше видяла Мартин да хвърля дивана. Тя се надяваше, че е счупил вратата, но това го нямаше във видението.

Добре, може би историята на Аманда беше любопитна. Все още обаче не можеше да се примири с онова, което предстоеше да направят. Само след час щяха да ограбят банка. И тя не виждаше как някаква си пеперуда щеше да им попречи.

12

Кен знаеше къде ще е баскетболният отбор. „Пиците на Джино“ в мола срещу гимназия „Медоубрук“ беше предпочитаното от спортистите заведение. Когато наближиха, той посочи с ръка и Джена забеляза шестима баскетболисти, натъпкани в едно сепаре до прозореца.

— Големият въпрос е как да го откъснем от новите му дружки — зачуди се Джена.

Кен завъртя очи.

— Те не са му „дружки“. Майк е суеверен. Винаги е бил такъв. Мисли, че Чарлс им е нещо като талисман и е убедил и останалите. Искам да кажа, как иначе да обяснят внезапната промяна в резултатите?

— Значи те само го използват? — попита Джена.

— Да. Когато сезонът свърши, ще го изритат.

— Звучиш убедено.

— Познавам ги добре. На бас, че се подиграват на Чарлс, когато го няма.

Джена се замисли.

— Чарлс е горд човек. Ако знае, че всъщност не го харесват, ще си тръгне.

Кен се съгласи.

— Можем да му кажем, но няма да ни повярва.

Джена кимна.

— Но ако го чуе от тях…

— Какво имаш предвид?

Една идея започна да се оформя в главата й.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да.

— Може ли да го видя?

Той й го подаде. Джена го погледна набързо, усмихна се и сподели идеята си с Кен.

— Заслужава си да опитаме — отвърна той. — Хайде — стигнаха до вратата на заведението.