Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 27

Никой не каза нищо.

— Мога да препека още филийки, ако искате — предложи той. Никой не пожела допълнително и той излезе от стаята облекчено.

Емили продължи да яде и забеляза как една сълза се стече по лицето на Сара. Трейси явно също беше забелязала. Тя седеше до Сара, наведе се и я прегърна през раменете.

— Всичко ще бъде наред — каза успокояващо тя.

Сара потръпна и избута ръката на Трейси.

— Махай се.

Емили я погледна заинтригувано. Не познаваше добре Сара, но в клас винаги беше много мила и никога не се държеше грубо. Очевидно ситуацията й се отразяваше. Емили се надяваше, че ако се наложеше, Сара щеше да използва дарбата си.

Всички довършиха закуската си. Трейси отново пое инициативата.

— Някой иска ли да отидем в дневната и да играем на „Голямата автокражба“? — попита тя безгрижно.

Никой не подскочи от радост. Не че имаше значение, защото в този момент похитителите им влязоха в трапезарията. Освен оплешивяващия мъж, имаше още един мъж с гъста къдрава кафява коса. Той беше по-нисък и дебел. Докато слабият изглеждаше нервен, ниският се усмихваше. Не бяха млади, но не бяха и стари. Според Емили бяха горе-долу на възрастта на майка й.

Жената привлече вниманието на Емили. На първо място тя беше много красива и сексапилна. Според Емили беше на около трийсет години, но жената беше с грим и трудно можеше да прецени възрастта й. Беше облечена с модерни тесни дънки, ботуши и блуза на точки. Имаше дълга, черна коса с тъмносини кичури. На ушите й висяха големи халки, които изглеждаха златни.

Очите й бяха сини, но нюансът им беше по-различен от кичурите й. Бяха толкова бледосини, че изглеждаха почти прозрачни.

Най-невероятното нещо у нея обаче беше изражението й — или по-скоро липсата на такова. Съвършените й черти бяха напълно безизразни. За секунда устните й се разтвориха и леко се извиха в краищата, но Емили в никакъв случай не можеше да нарече това усмивка. Побиха я тръпки.

— Добре дошли — каза жената, макар и тонът й да не беше никак гостоприемен. — Дано се чувствате удобно. Аз съм Клеър — после посочи пълния тип. — Това е Хауърд, а мъжът от другата ми страна е Джордж.

Джордж заби поглед в земята и промърмори:

— Здравейте.

Хауърд им се усмихна сърдечно.

— Здравейте.

Сега вече Емили беше сигурна, че Джордж беше мъжът от снощи. Не можеше обаче да каже същото за жената. Гласът й се стори познат — жената може би беше с перука. Или пък русата жена снощи беше с перука. Както и червенокосата, която Трейси беше видяла… О, защо мислеше за коси и цветове в такъв момент?

Клеър продължи:

— Знам, че сигурно се чувствате странно и се чудите какво става. Е, дойдохме да обясним.

Емили погледна Трейси и разбра, че й тя си мисли същото. Явно целта им не беше да отвлекат всички ученици с дарби — някои още липсваха.

Жената сигурно можеше да чете мисли, защото каза:

— Между другото, няма да отвличаме всички. Засега имаме нужда само от вас.

Трейси попита:

— Ето защо?

— Заради дарбите ви, разбира се — устните й отново потръпнаха, което явно беше начинът, по който тя се усмихваше. — Вие сте изключителни деца с много специални способности. Трейси, ти можеш да ставаш невидима. Мартин, ти притежаваш невероятна сила. Емили, ти можеш да виждаш бъдещето. А Сара… Сара, ти имаш най-голямата дарба от всички. Ти можеш да контролираш хората.