Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 45

10.

На сутринта Анахо излезе, за да се захване с набелязаните задачи. Рейт и Траз слязоха в уличното кафене и седнаха там да зяпат минувачите. Траз беше отвратен от всичко, което виждаше.

— Градовете са ми противни — оплака се той. — Но този е най-лошият от всички — какво гнусно местенце. Обърна ли внимание как мирише? На химикали, пушек, болести, прогнил камък. Мирише на болни хора — погледни им само лицата.

Рейт не можеше да отрече, че обитателите на Сивиш имаха нездрав вид. Цветът на лицата им варираше от мътно кафеникав до снежнобял, чертите им говореха недвусмислено за хилядолетна и целенасочена селекция. Никога досега Рейт не бе виждал толкова предпазливи и необщителни хора. Животът в постоянен контакт с чуждоземна раса ги бе лишил от представата за общност. В Сивиш всеки беше непознат. Единственото позитивно следствие бе, че никой не обръщаше внимание на Рейт и Траз.

Рейт си поръча чаша вино, което се оказа разредено с вода, и потъна в мисли. Докато се опитваше да резюмира представите си от Тчай, той стигна до извода, че единственият обединяващ фактор на планетата е езикът, който бе еднакъв навсякъде. Може би защото възможността за общуване често определяше разликата между живота и смъртта, защото тези, които не умееха да общуват, загиваха — затова и езикът бе запазил своята универсалност. Вероятно корените му бяха на далечната Земя, макар да не намираше сходство с нито един от земните езици. Той си припомни някои ключови думи: „вам“ за „майка“, „татап“ за „баща“, „исир“ за „сабя“. Числителните бройни бяха „айне“, „сей“, „дрос“, „енсер“, „ниф“, „хисц“, „уага“, „манага“, „нуей“, „тикс“. Никакъв намек за сходство, но все пак като че ли долавяше призрачното ехо на древната Земя…

Като цяло, заключи Рейт, животът на Тчай бе далеч по-разнообразен от този на Земята. Страстите бяха по-пламенни, мъката по-горчива, радостта по-възвишена. Хората имаха ярко обусловени характери. В сравнение с тях земните жители биха изглеждали пасивни, анемични, отпуснати. На Земята никой не се смееше силно, нито имаше причини да крещи от ужас.

Както вече няколко пъти се случваше, Рейт стигна до неизбежния въпрос: Да предположи, че се върне на Земята. Какво ще прави тогава? Ще успее ли да привикне с онова спокойно и улегнало съществуване? Или през целия си живот ще копнее за степите и моретата на Тчай? Рейт се подсмихна тъжно. Проблем, който би посрещнал с радост.

Появи се Анахо. Той се огледа подозрително и седна на тяхната маса. Имаше потиснат вид.

— Твърде много се уповавах на спомените си — заговори, след като си пое дъх. — Оптимизмът ми е бил нереален.

— Защо? — поиска да узнае Рейт.

— А, нищо конкретно. Явно обаче съм подценил ефекта от това, което сме сторили. На два пъти тази сутрин чух да се говори за някакви безумци, които навлезли в Карабас и изклали голям брой дирдирски ловни дружини. Хей трепери от възбуда и гняв, или поне така се говори. Обявени са вече няколко тсаугш, никой не би искал да бъде на мястото на тези безумци.

Траз изпръхтя ядосано.