Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 15

3.

Под тях се нижеха пропасти, разделени от заострени като бръснач скални гребени, черни разрези върху повърхността на планетата, които я покриваха докъдето им стигаше погледът всеки път, когато поглеждаше надолу, Рейт се питаше има ли надежда да се доберат живи и невредими до Драскадския океан. Съмняваше се и тогава възникваше въпросът — дали в тези мрачни пропасти съществува някакъв живот. Старецът в Сиадз бе споменал писантили и фери, кой знае какви други същества обитаваха дълбоките дерета под тях? Високо в една тясна цепнатина между два щръкнали върха Рейт забеляза купчина схлупени къщурки като причудливи скални образувания — селце, може би на хора, макар да не се виждаше никой. Откъде ли си набавяха вода? На дъното на пропастта? Как си намираха храна? Защо бяха избрали това почти орлово гнездо за свое убежище? Нямаше отговори на тези въпроси, а и скоро след това селцето се изгуби в здрачината.

Непознат глас с метален оттенък се намеси в мислите му — дрезгав и настойчив, на език, който Рейт не разбираше.

Анахо натисна едно копче и гласът притихна, Дирдирчовекът не изглеждаше обезпокоен и Рейт преглътна въпроса, който се канеше да зададе.

Следобедът постепенно отмина, цепнатините под тях се превърнаха в клисури с плитки дъна от непрогледен мрак, докато разделящите ги зъбери бяха обгърнати в златисто сияние. Район, мрачен и безнадежден като гробище, помисли си Рейт. Спомни си отново за самотното селце на върха и мисълта за него само подсили меланхоличното му настроение.

Зъберите и нащърбените гребени изчезнаха внезапно, сливайки се в огромен стръмен склон, дъната на клисурите се разшириха и събраха. Отпред се виждаше Драскадският океан. Карина 4269 потъваше бавно, оставяйки топазена следа върху равната морска шир.

Самотен нос навлизаше навътре в океана и около него се навъртаха дузина рибарски корабчета. На скалистия бряг се гушеше малко селце, чиито светлинки блещукаха в настъпващия здрач.

Анахо описа бавен кръг над селото.

— Виждате ли каменната къща с двата купола и сините лампи? — посочи той. — Вероятно е кръчма или хан. Предлагам да кацнем и да си отдъхнем. Денят бе изнурителен.

— Тъй де, но няма ли опасност дирдирите да ни проследят?

— Шансът е малък. Още щом се качихме, открих предавателя и го изключих. Пък и тук сме далече от тяхната територия.

Траз оглеждаше подозрително селцето. Роден и израснал сред откритата степ, той се отнасяше с недоверие към морето и неговите обитатели, смятайки ги за непредсказуеми и загадъчни.

— Местните може да са враждебно настроени и да ни нападнат.

— Съмнявам се — отвърна Анахо с надменен тон, който винаги дразнеше Траз. — Първо, намираме се в покрайнините на царството на уонките — тези хора са привикнали с непознати. Второ, една толкова голяма странноприемница предполага гостоприемство. Трето, рано или късно ще трябва да кацнем, за да се нахраним. Защо да не е тук? Рискът едва ли ще е по-голям, отколкото във всяка друга странноприемница на Тчай. И четвърто, в момента нямаме никакви планове, нито цел. Глупаво е да се реем без посока из тъмнината.