Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 142

— Не казвай нищо, за което ще поискаш пари! Но ако желаеш да си бъбрим за разни неща безплатно, аз съм винаги насреща.

Рейт се разсмя.

— Баналностите са лукс, който не мога да си позволя. Утре напускаме Зафатра. Останаха ни малко секвини, с които трябва да стигнем Сивиш — макар още да не зная по какъв начин.

— Виж, за това не мога да ти помогна — поклати глава Кауч. — Дори срещу заплащане. Познанията ми се простират само до Урманк. Ако идете там, трябва да сте много внимателни. Тангите ще ви измъкнат и последните секвини, без да им мигне окото. Безсмислено е да им се сърдите, такива са по природа! Вместо да работят, предпочитат да заговорничат — зафатранци винаги са нащрек, когато посещават Урманк, както можете сами да се уверите, ако решите да тръгнете с нас за техния пазар.

— Хм! — Рейт се почеса по брадичката. — А какво ще стане тогава с лодката ни?

— Какво толкоз е една лодка? — повдигна рамене Кауч. — Дървена черупка.

— Надявахме се да я продадем в Урманк — обясни Рейт. — Но съм готов да се разделя с нея и тук, стига да ми предложат добра цена.

Кауч се разсмя тихо и поклати глава.

— Лично аз нямам нужда от толкова тромаво и недодялано превозно средство. Такелажът е износен, платната, въжетата и мачтата са в незадоволително състояние.

След час и половина пазарлък Рейт успя да се отърве от лодката срещу скромната сума от четирийсет и два секвина, включваща престоя им в Зафатра и пътуването до Урманк на следващия ден. Докато се препираха и надлъгваха, двамата изпиха огромни количества ароматен чай със силно възбуждащо действие. Рейт усети, че на душата му става леко и приятно. Настоящето не изглеждаше чак толкова лошо. Бъдещето? С него ще се справи, когато му дойде времето. За момента отслабващата следобедна светлина се процеждаше през клоните на дърветата и изпъваше въздуха с виолетово сияние, а небето се оглеждаше в езерото.

Кауч тръгна по свои дела, Рейт се изтегна назад в креслото. Погледна към Зап-210, която също бе изпила доста от чая. Някаква неуловима промяна в настроението му го караше да вижда в нея не отроче на пнумеци или странен човешки хибрид, а привлекателна млада жена, зареяла премрежен поглед в залеза. Рейт едва сега забеляза колко са големи и тъмни очите й.

— Видя ли… това? — попита тя с изненадан шепот.

— Кое?

— Младият мъж и момичето — те допряха лица!

— Тъй ли?

— Да!

— Не мога да повярвам. Какво по-точно направиха?

— Ами… трудно ми е да го опиша.

— Да не беше нещо такова? — той се наведе, опря ръце на раменете й и я погледна отблизо.

— Не… съвсем. Бяха по-близо.

— А това ли?

Рейт я прегърна през раменете. Спомни си студените води на Пагаското езеро, животинската жизненост на телцето й, притиснато в неговото.

— Тогава така?

Тя го отблъсна.

— Да… нещо такова. Пусни ме. Някой ще си помисли, че се държим неприлично.

— А да не би да направиха това? — и Рейт я целуна. Тя го изгледа слисано и изплашено и притисна устата си с длан.

— Не… Защо го направи?

— Не ти ли хареса?

— Не зная. Не бих казала. Но моля те, не го прави повече — караш ме да се чувствам много странно.