Читать «Джеф Питърс — персонален магнит» онлайн - страница 2

На другата сутрин отивам в канцеларията на кмета, но ми казват, че още не е дошъл. А кога ще дойде? Не знаят. Тогава доктор Уо-ху се връща в хотела, сяда на едно кресло, запалва пура и чака да види как ще се развият събитията.

След малко до мен сяда млад човек със синя вратовръзка и ме пита колко е часът.

— Десет и половина — отговарям. — А вие не бяхте ли Анди Тъкър? Известни са ми някои ваши работи. Нали вие пуснахме в Южните щати знаменитата „универсална пратка Купидон“? Чакайте, какво съдържаше тя? Да… да, годежен пръстен с чилийски брилянт, венчална халка, мачкалка за картофи, шишенце успокоителни капки и портрет на Дороти Върнън — всичко това за петдесет цента.

Анди остана поласкан, че го помнех. Той беше талантливо дете на улицата и което е най-важно — уважаваше занаята си и се задоволяваше само с триста процента чиста печалба. Той получаваше много предложения да премине към нелегална търговия с наркотици, но никой не успяваше да го отклони от правия път.

Аз се нуждаех от съдружник и ние се уговорихме да работим заедно. Обясних му как стоят нещата във Фишър Хил и колко трудни са тук финансовите операции поради смесването на политиката с разхлабително. Анди току-що бе пристигнал с предобедния влак. Неговите работи също не бяха в цветущо състояние и той се готвеше да открие подписка в този град за набиране на средства за строеж на боен кораб в Юрика Спрингс. С други думи, имаше за какво да си поговорим и ние се уединихме на верандата.

На другата сутрин в единайсет часа, когато си седях сам-самичък в стаята, в хотела се явява някакъв чичо Том и търси доктора, за да прегледал съдията Банкс, който, както се изясни, бил самият кмет, и то много болен.

— Аз не съм доктор — казвам аз. — Защо не повикате доктора?

— Господине — казва той, — доктор Хоскинс отишло на двайсет мили от града да види болни. Той единствен доктор в града, а господаря Банкс много болно. Той ме изпратил да повикам вас, много моли.

— Понеже съм човек — казвам, — ще дойда и ще го прегледам като човек.

После слагам в джоба си едно шише от настойката за възкресяване на болни и отивам в кметската къща на хълма, най-хубавата в града, с мансарда и две чугунени кучета на тревата в градината.

Кметът лежи на кревата и изпод завивката се подават само бакенбардите му и пръстите на краката. Той издава такива утробни звуци, че ако това беше в Сан Франциско, всички биха помислили, че предстои земетресение и биха хукнали да се спасяват в парковете. До кревата стоеше млад човек с чаша вода в ръка.

— Докторе — казва кметът, — много съм болен. Умирам. Не можете ли да ми помогнете?

— Господин кмете — казвам му, — не мога да се нарека истински ученик на Ес. Ку. Лап. Никога не съм следвал медицински науки. Дойдох при вас просто като човек, да видя ще мога ли да ви помогна с нещо.

— Много съм ви благодарен, доктор Уо-ху — казва той. — Това е моят племенник, господин Бидъл. Той се помъчи да облекчи болките ми, но, уви, безуспешно. Ох, господи! Оооо! — заохка той.