Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 31

Постепенно, с напредването на сутринта, тя влезе в ритъм. В бившия си живот като ченге Кенеди беше добра в тези неща. Интуитивно усещаше как да задава въпросите. Отначало трябва да ги поддържаш скучни и общи и хората споделят с теб онова, за което мислят. Въпросите са като мастилените петна на Роршах.

— Закъснях за работа в онзи ден — каза мъж с изрусена коса, стегната фигура на танцьор и огромни кафяви очи.

Кенеди погледна досието му. Алекс Уелс.

— Значи вие сте личният асистент на господин Шол? — бързо реагира тя.

Мъжът кимна многозначително, сякаш беше изрекла нещо важно, с което той е съгласен, но не каза нищо. Може би очите му не бяха толкова големи, а просто много по-тъмни от лицето му и затова привличаха погледа.

— В понеделник въобще не сте дошли на работа — отбеляза Кенеди. — А във вторник сте се появили към единайсет. Защо?

Последва мълчание, достатъчно дълго, за да й се стори неудобно.

— Имам злокачествена анемия — призна Уелс. — От време на време получавам припадъци. Взимам хапчета, за да контролирам болестта, но въпреки тях нивото на желязо в кръвта ми се променя непрестанно. Когато е прекалено ниско, дори не мога да стана от леглото.

— И в понеделник не дойдохте на работа, защото бяхте болен?

Ново мълчание.

— Просто лежах през целия понеделник. Също и във вторник сутринта. После станах.

Той очевидно подбираше думите си внимателно, сякаш се страхуваше да не го обвинят в нещо — например в симулиране на болест.

— Какво ставаше във вторник, когато пристигнахте тук? — попита Кенеди.

— Имате предвид, какво бе първото, което видях във вторник?

— Точно така.

— Полицаите претърсваха цялата сграда и всички стаи.

— А вие какво направихте?

— Настаних се зад бюрото и включих компютъра.

— Както обикновено?

Уелс кимна.

— Да.

— Не се ли изненадахте, когато видяхте полицаите? Не спряхте ли да ги попитате какво става?

— Помислих си, че вероятно разследват взлом.

— Така ли помислихте? Веднага?

Големите тъмни очи я изгледаха вторачено.

— Да. Веднага.

— Какво ви накара да помислите това?

— Изглеждаше очевидното обяснение. Но предполагам, че може да е имало много по-лоши неща.

— Какви например?

Тишина. Вторачен поглед. Изчакване.

— Ами — каза Алекс Уелс — ченгетата обикновено не идват с добри новини, нали?

Кенеди приключи, преди да се усети.

Очакваше последния чиновник или уредник да пристъпи колебливо в стаята, но когато вратата се отвори, видя Ръш.

— Свършихме — заяви той.

Тя погледна последното досие, което все още не бе подредено в купчината папки.

— Ами Марк Силвър? — попита, но внезапно, след като изрече името, паметта й се раздвижи. — Марк Силвър е мъртъв.

Ръш кимна мрачно.

— Да. Почина през уикенда преди взлома.

— Пътна злополука.

— Точно така.

— Защо тогава ми даде досието му?

— Съжалявам — извини се Ръш. — Каза да подредя досиетата по някакъв начин, но не и в азбучен ред, затова го направих според датата на започване на работа. Хората, които видя първи, са работили тук най-дълго. Гледах датите вместо имената. В противен случай щях да извадя досието на Марк.