Читать «Децата на Юда» онлайн - страница 208

Сега Куутма се замисли за решението си, седнал сам в покоите си, докато в града около него Предвестниците се движеха сред адамитите и плетяха невидимата си мрежа. Със сигурност толкова много Елохим на едно място не бяха виждани никога преди, още от времето на смъртта на Христос. Може би Бер Лусим беше прав и наистина предстоеше краят на света.

Или пък просто той остаряваше.

Само старците, преминали разцвета си, се съмняваха в собствените си решения. А той не се съмняваше какво цели Диема. Тя бе избрала метод на действие, вероятно единствения възможен метод, който щеше да изведе Тилмън, Кенеди и момчето от Будапеща живи, защото логично беше заключила, че ако ги остави в ръцете на Нахир, ще ги осъди на смърт. Затова бе показала, че Тилмън и вълчицата все още са ценни живи, а после бе дала на момчето временния, но обвързващ статут на външен баща.

Беше хитро, но и доста тревожно, че протежето му, агентката му, почти негова дъщеря, бе изхабила толкова усилия за подобен резултат. Сякаш бе загубила присъщото за Елохим безразличие към адамитските животи. Сякаш бе забравила изведнъж правилата, която я ръководеха.

Но пък не беше внезапно, поправи се той. Започна се с момчето, което беше убила, и неспособността й да забрави за смъртта му. Предупредителните знаци си бяха там още от самото начало. Куутма знаеше, че е прав да върне Нахир в Гинат Дания. Ако преживееха всичко това, Сима щеше да изслуша обвиненията му срещу Диема и да се произнесе. Това щеше да означава изгнание или самоубийство за единия от тях. И трябваше да се свърши колкото се може по-бързо. Не можеха да оставят раната да загнои.

Но да вкара Нахир в екипа на Диема, да ги принуди да работят заедно, това бе ненужна жестокост. И тя показа на Куутма собствения му провал. Беше вложил прекалено много вяра в момичето, бе го допуснал твърде близо до себе си, а сега изпитваше тъга и гняв, когато трябваше да се отдаде изцяло на ролята си на Куутма, а собствените му емоции да бъдат потиснати от праведността.

Никога не беше имал семейство. Жените, които познаваше, никога не му се струваха истински, за разлика от призванието и живота му в служба на племето, и ги бе оставял да си отидат, без да изпита мъка или чувство за загуба. И сега за първи път откри, че размишлява върху онова, което Тилмън бе загубил. А после за онова, което Тилмън бе унищожил със собствените си ръце. Невъзможно бе да си представиш двама мъже, водили по-различен живот от тях двамата. Личният егоистичен кръстоносен поход на адамита срещу неговия посветен на обществото живот и неуморните му саможертви.

Куутма знаеше, че това, което чувства, и повърхностните сравнения не смекчават истината. Ревността на Нахир, толкова неприкрита и неприлична, му позволи да види своята собствена, но не му подсказа какво да направи по въпроса. Може би пък щеше да извади късмет и решението да дойде от само себе си.

Може би светът щеше да свърши.

65.

На пет километра от Манхатън, в каросерията на камионетка, фучаща с висока скорост, Кенеди се държеше здраво за напречната пръчка и се опитваше да не мисли за положението, в което се намираха.