Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 97

Докато пишех, забелязах, че и без да съм чел тук-там из дебелите книги за разните наши древности, онова, което измислям, все пак го намирам после там. Направи ми силно впечатление. Поразително е, че уж откриваш и фантазираш, а то отдавна си е описано из книгите…

Откъде го знам? Навярно у мен, както и у всички нас, има заровено всичко, което някога сме преживели или бихме могли да преживеем, поотделно или заедно, онова, което сме възпявали, забравяли, забранявали, променяли „сявга, всявга, нивга, нявга“.

Дъщеря ми е била още в началните класове (сега е млада жена) и за празник ми е подарила показалец за книги (учеше в руско училище и беше надписала с руска дума: „Заклатка за татко“. Вместо „т“ там трябва да има „д“, но, както и да е — така е даже още по-автентично).

Та на „заклатката“, на показалеца ми за книги, нарисуван от любимата дъщеричка с пастелчета, има лодка, все едно направена от осминка жълта диня. В нея, леко сплескан и като перспектива, и като телосложение, гребе човек, шапката му е с помпонче. Отдолу има поразителен надпис: „Моряче отива в Рая“.

През годините съм мислел, че някъде е чула подобни думи, но сега схванах, че сигурно и то е нещо дето сме знаели, а забравили и затова го споменах като песен в приказката. А сега и в отделен „додатък“ тук. Не можах да разбера Вишна ли, Тревна и Ордан ли, Меда ли я пеят, затова реших да я изпея аз.

В книгите времето е задържано и спряно нарочно — за да може животът ни след тях отново схванато да се раздвижи и да закрачи нататък с нови сили. На добър час, читателю! Да поемаме по своите пътища и странствия! Прощавам се и с тебе, и със себе си — какъвто съм сега. Нататък — видим ще. Свикнах да си пиша тук и да си харесвам написаното. Все си въобразявах, че взело, та и на тебе ти харесало, да видиш ти, братко мой.

Стара юнашка песен

Възнаграждения

Морячето направо в рая отплува с лодчица последна, че приживе — все мъка с въртопи из далечните моря, с вълни, свирепи морски зверове, пристанища негостоприемни. И надалеч останали — сърца разбити. А тези тук — по две за мида… Затуй: морячета, накрая право в рая! В тихи заливи, в последни бури… Войничето, и то към рая бие крак. И него пускат го, свободно влиза… Все тъй, безплатно, както цял живот го пускат… Живот, ръка, око е жертвал в боевете и, без сърце останал, със надежда седи пред пивницата с патерица вместо с меч. Продал е меча си отдавна в страна незнайна, нечувана от нас, където е спасявал рода и свободата ни. Готов е да разказва, ако го почерпят. За битки, подвизи, за пламенни царкини. Как копието си изгубил, как скъсала се тетивата — но — царския живот спасил! За всичко той разказал би, но нищичко — за майка си. За майка си с коси чак доземи. Не знае тя коя е и къде е. Сиротува. Очаква да я срещне в рая най подир — лазурна, светла, ясна като ласкава богиня, каквито майките са винаги и всичките… Той като нас е търсил истина и правда, но трудно, трудно, трудно, трудно! Страшно е боляло… Вземи ме, мамо, в твоя скут! Те, майките — те всичко обясняват и прощават! В рая боговете пускат волно. Навеки на дворец привичен присядат в сенчестите дворове. Възнесени. И в следващите вечности из тез градини един слуга стар управляват само и казват му кога да вади луковиците. И мен ще пуснат в Рая без просби и застъпници, да видите вий, братя мои. Защо ли мисля си така? Хем знам си, че не заслужавам! Ами ей тъй, приятели, ей на! Ей тъй ще бъде, ето тъй — ей тъй на! Животът ми ей тъй вървя си и премина! Към Рая, Романе, ето така, направо, Тарам-паджик, към Рая, Романе — тумбур-лумбур, топуркай из тревите, край кротките му извори; събирай неочаквани цветя! Като моряк, войник и бог — каквито не си бил, но пък най-искрено си искал! Ще кажат: Заповядай в най-слънчевия Рай, в най-сенчестия заповядай, търси в тръстиките истории, любов и музика и отговори чрез цвъртеж и ромон — какво ли няма в Рая, Романе!