Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 86

Чудно беше да се гледа как изведнъж скокваха нагоре със скакалеца и щурците, кацваха нататък, избягвайки опасността. Потъваха в отвъдното за миг, появяваха се, където не ги чакаха, косяха пак с мечовете…

Тези грамадни насекоми плашеха всички.

Загубих двама от моите хора, братовчеди, със стрели ги пронизаха лошо… Козьо и Тельо, ако те и улави малко, но много хора от битката извлякоха, рани измиха, с вода поиха… Без хвалби не минаваха:

— Те ме пратиха отзад малко да поизстина, понеже отпред ги косях както коса трева! То за другите не оставаше!

— Аз ги млатех с тъпото на брадвата — щом ги цапнех, то им излизаха цицини, ще кажеш — втора глава!

Тъй помогнахме. То малко се иска, за да се обърне битката. Тя е все на везни… Димна и Баган вече можаха да поведат хората си да нападнат така, че да пробият в простора на равнината, да се престроят, да се сражават от по-изгодно място, че и да настъпват.

Скоро видях Баган и Димна в боя.

Да, беше пораснал Баган. Ако се гледаха като влюбени, приличаха на две невинни деца, но тук, в боя, двамата, рамо до рамо, на пръв поглед изглеждаха обезумели… Бяха тези мои деца обзети от неистово желание да победят и да възтържествува тяхната правда… Оръжията, силата не можеха да спрат напора на яростта им. Димна видимо беше заразила Баган с правдата си и двамата се вдъхновяваха от нея. Истината ги тласкаше напред, носеха се срещу врага, той се разбягваше в ужас и страх. Навярно им изглеждаше, че ще трябва да се бият с връхлитаща вълна. Баган и Димна просто напредваха и сякаш само с присъствието си и с волята си подчиняваха хода на битката. Дали губеха или, както сега, напредваха и изтласкваха, те двамата бяха съвършени и спяти като ловуващи леопарди. Красиви са моите деца, макар че го осъзнавах в миг на яростна злоба и порив за унищожение! Е, не ми стига, че ние сме за правото, вярното, необходимото. После щях да чуя и да мисля.

Имаше миг, когато ние, всичките от нашата дъбрава, бяхме заедно и напредвахме през смъртта към ужаса на победата, когато унищоженото зло за втори път те дебне да се поотпуснеш, че да те залее с натрупано разочарование, отчаяние, всички питания без отговор, които си имал. Аз си мисля, че такива питания някога са засмукали от мъката самите ни богове, а после вече са им дали живот, като са ги дарили с доброта, милосърдие и памет.

Цветето ми, перуниката, прякорът ми, Перо Перуниката, някак изразява всичко това и ще дойде ден, когато ще разпитам Влас за себе си и тези мои мисли. А може пък Сварога да ми изкове в небесната си ковачница ново сечиво — да пронизвам мъката в сърцето и да се отпускам в радостта от лова, земеделието, овчарлъка, бащинството, градежа на къщи, кули и кораби. Добре че се уверихме в правотата на Димна, инак унищожението, което предизвиквахме, щеше да ни залее… Правдата е вожд, по-велик и от Радота.