Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 54

Ветро, ти при мене стой тука, дръж копието, гледай ме!

Баган скоро се върна:

— Покрай брега надалече са спрели кораби, войници слизат, пеши и конни — едни гласят лагер, други се строяват — насам ще бият крак…

— Този цар, нацупения, с кого воюва? — никой не беше чувал такава вест… Може би Страшо ще знае, той се вре навсякъде.

— Война почва около нас, това усещам…

Децата свършиха работата, скоро със стадата се прибрахме в града всред търговци, строители, зидари, пастири, поклонници… По бойниците виждах удвоена стража, из града — пазителите на царя със секири да се вглеждат в хората, да завардват кладенците, тревожни огньове и факли люлееха сенките на бойниците, чухме накрая рано-рано градските порти да се тръшват.

У вуйчо беше спокойно. Радота под оръжие, Друда — също, с кожените дрехи, с билярските торбички. Страшо се губеше из града, Вишна безгрижно прегърна децата, заиграха се…

Ветра застина с мечия кожух и с копието от Сварога. На рамото й — лъкът.

— Какво се обърка пак из света? — тъгуваше Радота. — Няма сглоб, не може да се напасва нашия свят, все нещо скърца, все понамирисва… Какво ли е сега? Змей се не види, врагът кой е — не се знае, но идва към нас, боговете или ги няма, или гледат на друга страна, огньовете са мълчани, ние тъкмо се радваме на тебе, Перо, изцелен, ха сега полягаме между нови плесници, да му се ни знае, ни види…

Знам, сега така става, в началото на размирно време — цялата долна сган изскача посред бял ден от дупки и вирове, от храсталаци и пещери — караконджовци, върколаци, плътеници и какви ли не още кръвници… Това най-много ме мъчи — винаги злото идва с някакво друго зло, а доброто изостава! И Агна така казваше, права беше… Можем да се борим с тези пладнешки разбойници, не е лесно, затриваме ги накрая, но докато ги изтребим, кой знае те колко хорица ще измъчат… Идва ми да начертая десет знака за всеки от нас, да ни запратя при нашето оброчище, там да си седнем мирно и тихо… Но не се прави така, да видиш ти, Перо…

— Защо, вуйчо?

— Мога да призовавам с кривака, мога да побеждавам с него и със знаците, но не бива да се спасявам, не е дадено… най-много да прескокна на друго място, такива разни дреболии… Агна беше злобна и несправедлива, но вярно казваше: всяко нещо си има цена. Няма цена да се спасиш, нали знаеш, хиляди пъти сме повтаряли — от свят се не бяга!

— Прав си, вуйчо… Не е от най-приятните истини, но така си е.

В това време си дойде Страшо. Накачулихме го — какво става?

— Става война… А пък нас ни търси сам царят да ни разпита…

— Гледай ти! Недолюбва ни той…

— Ще идем. Тримата ще се въоръжим, жените ще се приготвят с децата да си ходим, докато не е станало късно.

— И аз ще дойда с вас — каза Ветра. Разбираше се, че няма да отстъпи.

Отидохме. Пред двореца ни чакаше тлъст царедворец, дето се казва, от хранените хора на царя. Добре нахранен такъв, да си бяхме с Радота у дома, щеше да каже той за него „гъзохранец“ и „гъзолизец“ — и да внимава децата да не чуят. Сега застанахме пред него, спешихме се, кимнахме му.