Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 98

Либи обаче не можеше да даде обяснение, а и при липсата на данни не се напрягаше да опитва. Това, което искаше да прави, бе да се занимава с движението в пространството — основният проблем във физиката.

Като се изключи увлечението му по математиката Либи бе обикновен човек. Той предпочиташе изпълнената с шум обстановка на „Клуба“ и столова 9-Д, поради причини, които не съвпадаха с тези на Лазар. Компанията на по-млади от него хора му вдъхваше увереност. Лазар бе единственият по-възрастен, с когото се чувстваше добре.

Той разбра, че храната не се доставя бързо в „Клуба“. Интендантът все още се нагаждаше към внезапната промяна. Но Лазар бе там, както и други хора, които познаваше. Нанси Уидъръл се отмести и му направи място.

— Ти си точно човекът, когото искам да видя — каза тя. — Лазар не е доста отзивчив. Къде отиваме този път и кога трябва да стигнем там?

Либи обясни проблема възможно най-добре. Нанси сбръчка нос.

— Това е хубава перспектива, трябва да се отбележи! Доколкото разбирам, трябва да се връщам към ада.

— Какво искаш да кажеш?

— Някога грижил ли си се за спящите? Не, разбира се, че не си. Това е уморително. Да ги обръщаш, да свиваш ръцете им, да местиш главите им, да затваряш помещението и да преминаваш към другото. Толкова ми е омръзнало от човешки тела, че ми идва да положа клетва за целомъдрие.

— Недей отива толкова далеч — посъветва я Лазар.

— Теб пък какво те е грижа?

Елеонор Джонсън се намеси:

— Радвам се, че отново съм на кораба. Повдига ми се от тези мазни Джокейри!

Нанси сви рамене.

— Страдаш от предразсъдъци, Елеонор. Джокейрите са си наред посвоему. Наистина, не са точно като нас, но и кучетата не са. Нямаш нищо против кучетата, нали?

— Те са точно такива — каза сериозно Лазар. — Кучета.

— Моля?

— Не искам да кажа, че са като кучета в повечето отношения — те дори не са ни най-малко като тях и със сигурност са равни нам, а вероятно и по-висши от нас…, но така или иначе са кучета. Тези неща, които наричат „богове“, са просто господарите им, техните собственици. Те не можаха да ни опитомят, затова собствениците им ни изгониха.

Либи си мислеше за необяснимата телекинеза, която бяха използвали Джокейрите или техните господари!

— Чудя се какво ли щеше да бъде — каза той замислено, — ако можеха да ни опитомят. Те биха ни научили на много чудновати неща.

— Забрави за това — рече остро Лазар. — Човек не може да бъде нечия собственост.

— А какъв може да е тогава?

— Той трябва да бъде такъв, какъвто е… и да го прави със стил! — Лазар се изправи. — Трябва да тръгвам.

Либи също се накани да тръгва, но Нанси го спря.

— Не си отивай. Искам да ти задам няколко въпроса. Коя година е сега на Земята?

Либи щеше да отговори, но затвори уста. Опита се още веднъж и накрая каза:

— Не зная как да отговоря на този въпрос. То е като да намериш отговор на въпроса колко високо е нагоре.

— Вероятно не се изразих правилно — каза Нанси. — Не съм много добре с елементарната физика, но схванах идеята, че времето е относително и едновременността е понятие, което се отнася само до две близки една до друга точки, намиращи се в една рамка. Но все пак, искам да разбера нещо. Ние пътувахме много по-бързо и отидохме много по-далеч, отколкото някой някога го е правил, нали? Часовниците ни не изостават ли?