Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 97

— Ако трасето, по което се движим, е гладко и при положение че не разполагам с никакви данни, бихме могли да пристигнем в пространството около звезда ПК3722, където, според Креел Сарло, сме се отправили.

Лазар издаде странен звук и се обърна към Кинг:

— Опита ли да намалиш скоростта?

— Да — отвърна той отсечено. — Контролните уреди са замрели.

— Мм-да-а… Анди, кога ще стигнем там?

Либи сви рамене безпомощно.

— Не мога да се опра на никакви данни, а без тях е невъзможно да определя време.

Времето и пространството бяха неразделно цяло. Либи продължи да мисли за това дълго след като другите излязоха. За да е сигурен, той разполагаше с космическата рамка на кораба, следователно съществуваше измерване на времето. Часовниците на борда тиктакаха, издаваха някакви звуци или просто вървяха, хората огладняваха, хранеха се, изморяваха се, почиваха си. Нивото на радиоактивност се променяше, физикохимичните процеси се движеха към състояние на по-голямо налягане и температура, собственото му съзнание усещаше промяната.

Но фонът на звездите, на който се измерваше всяка функция на времето в историята на човечеството, бе изчезнал. Доколкото виждаха очите му или показваха инструментите на кораба, те нямаха никаква връзка с останалата част от вселената.

Каква вселена?

Вселената не съществуваше. Тя беше изчезнала.

Движеха ли се? Изобщо възможно ли е да има движение, ако няма покрай какво да се движиш?

И все пак, измамното тегло, получено в резултат на въртенето на кораба, бе постоянно. „Въртене по отношение на какво?“, помисли си Либи. Възможно ли бе да е заради това, че космосът притежаваше истинска, абсолютна, несвързана структура, подобно на тази, приписвана на дълго отричания ефир, който класическите експерименти на Микелсън-Марли не бяха успели да засекат? Не, нещо повече — бяха отрекли самата възможност за съществуването му, заради това бяха отхвърлили възможността за скорост, по-голяма от тази на светлината. Нима корабът в действителност бе преминал скоростта на светлината? Нима вече не бе правдоподобно да се счита, че това е ковчег, а пътниците — духове, пътуващи без посока и време?

Либи почувства сърбеж между раменете си и трябваше да се почеше. Левият му крак бе безжизнен, стомахът му започваше настоятелно да дава знак, че е празен — ако това бе смъртта — реши той, материално не се различаваше от живота.

Възвърнал спокойствието си, той излезе от контролната зала и се отправи към любимата си трапезария, като същевременно се опитваше да разреши проблема по създаването на нова математика, включваща всички нови феномени. Тайната, забулваща телепортацията на Фамилиите от хипотетичните богове на Джокейрите, вече не го вълнуваше. Нямаше възможност да получи съществени данни, които можеха да бъдат измерени и променени. Най-доброто, което всеки честен учен би могъл да направи с абсолютна точност, бе да напише бележка, отбелязваща факта и това, че той не е обяснен. Това беше факт. Той, който неотдавна бе на планетата, бе там. Дори сега асистентите на Шулц бяха затрупани с работа, опитвайки се да предписват седативни лекарства на хилядите хора, които не бяха издържали емоционално на жестокото преживяване.