Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 51

— О, разбира се! Но идеята е да се осигурят експерти в областта на всички основни изкуства и необходими клонове на науката. След това с нарастването на колонията могат да се прибавят допълнителни специализации чрез помощта на справочните библиотеки — всичко от танцуването до тъкането на гоблени. Това е общата идея, въпреки че тя е извън моите преки интереси. Без съмнение това е интересно за тези, които го харесват.

— Много ли желаете да започнете? — попита Лазар.

Мъжът бе почти шокиран.

— Аз? Да не би да предлагате аз да се заема с това? Скъпи ми господине, аз съм инженер, а не скапан глупак.

— Извинявайте.

— О, аз нямам нищо против разумен брой пътувания в космоса, когато това се налага — бил съм в Луна сити повече пъти, отколкото мога да преброя и дори съм ходил на Венера. Но вие не мислите, че човекът, построил „Мейфлауър“, го е управлявал, нали? Според мен, единственото нещо, което ще предпази тези хора, които са се записали, да не полудеят, преди да стигнат там, е, че със сигурност те и без това са луди.

Лазар смени темата. Те не се забавиха в залата за управление, нито в бронираната клетка, в която се съхраняваше гигантският атомен конвертер, след като Лазар научи, че там няма хора и тя е напълно автоматична. Пълното отсъствие на движещи се части във всяко от тези отделения, което бе станало възможно при съвременното развитие на парастатиката, правеше тяхното вътрешно управление предмет единствено на интелектуален интерес, нещо, което можеше да почака. Това, което Лазар наистина искаше да види, беше контролната зала и там той се забави, задавайки безкрайни въпроси, докато домакинът му се отегчи напълно и остана само от учтивост.

Накрая Лазар млъкна не защото беше против натрапването спрямо домакина си, а защото бе убеден, че е научил достатъчно за контролното табло, за да желае да се опита да управлява кораба.

Преди да го напусне, той обърна внимание на два други важни факта. След девет земни дни малкият екипаж планираше уикенд на Земята, след което щяха да се осъществят пробите по приемането. Но за три дни големият кораб щеше да е празен с изключение вероятно на един оператор по комуникациите. Лазар бе твърде предпазлив, за да проявява любопитство за това. Но вътре нямаше да остане охрана, защото нямаше нужда от такава. Все едно да се охранява река Мисисипи.

Другото нещо, което научи, бе как да влиза в кораба отвън без помощ отвътре. Той се сдоби с тази информация, наблюдавайки ракетата, която носеше пощата, да пристига точно когато се гласеше да си тръгва.

В Луна сити, Джоузеф Макфий, посредник за корпорация „Diana Terminal“, филиал на Товарни линии „Diana“, топло посрещна Лазар.

— Е, влезте капитане, вземете си стол! Какво ще пиете? — Докато говореше, той вече наливаше сок от собствената му вакуумна витрина. — Не съм Ви виждал от… е, доста дълго. Откъде идвате и какви са клюките там? Чули ли сте нещо ново?

— От Годард — отвърна Лазар и му каза това, което капитанът бе казал на VIP. Макфий отговори с историята за старата мома, която падала свободно, която Лазар се престори, че не е чувал. Историите водеха до политика и Макфий изложи идеята си за „единственото възможно решение“ на Европейския въпрос — решение, предвидено в сложната теория на Макфий, за това защо Споразумението не може да бъде приложено към култури, намиращи се под определено ниво на индустриализация. Лазар не реагира по никакъв начин. Той не искаше да притеснява Макфий, кимаше, когато трябва, съгласи се да изпие още от проклетия сок, когато му бе предложен, и зачака удобния момент, за да си дойде на думата.