Читать «Деца от кръв и кости» онлайн

Опитвам се да не мисля за нея.

Но когато все пак това се случи, в мислите ми се появява ориз.

Когато мама беше тук, колибата винаги миришеше на ориз джолоф.

Спомням си как лицето й грееше като лятно слънце, как усмивката й даваше енергия на тате. Как бялата й коса се къдреше и навиваше винаги разпусната буйна грива.

Чувам легендите, които ми разказваше вечер. Бликналия смях на Тзеин, когато играеха агбьон в парка. Виковете на тате, когато сложиха въжето на шията й. Писъците й, докато я завличаха в мрака.

Заклинанията, изливащи се от устата й като лава, магията на смъртта, която я остави ранима.

Мисля си как трупът й висеше от онова дърво.

Мисля за краля, който ни я отне.

Глава първа

Зели

Избери мен.

Едва се сдържам да не запищя. Забивам нокти в жезъла си от африкански дъб и стискам, за да спра да се въртя. По гърба ми избиват капки пот, но не мога да кажа дали е от жегата в ранното утро, или заради ожесточеното биене на сърцето в гърдите ми. Изминаваха луна след луна.

Днес не може да се случи отново.

Прибирам кичур снежнобяла коса зад ухото си и се старая да остана спокойна. Както винаги Мама Агба прави избирането изтощително, взирайки се във всяко момиче точно толкова дълго, че да ни накара да се притесним.

Веждите й се движат в несломимата съсредоточеност и добавят още линии към бръчките на челото й. С тъмнокафявата си кожа и кафтана в приглушени цветове тя изглежда като който и да е друг старейшина в селото. Човек не би се досетил, че жена на нейната възраст може да е толкова опасна.

— Ъхъм… — прочиства гърлото си Йеми в предната част на ахерето с не особено прикрито желание да ни напомни, че вече е преминала това изпитание.

Тя ни се хили самодоволно, докато върти ръчно издялания си жезъл и чака с нетърпение да види коя от нас ще бъде победена от нея в двубоя за завършването ни. Повечето момичета се скриват от ужас при вероятността да се изправят срещу Йеми, но днес аз го желая. Упражнявала съм се и съм готова.

Знам, че мога да спечеля.

— Зели.

Дрезгавият глас на Мама Агба пронизва тишината и останалите петнадесет момичета, които не са избрани, въздишат едновременно. Името отеква по плетените стени на тръстиковото ахере, докато осъзная, че е извикала мен.