Читать «Делия» онлайн - страница 2

Петко Тодоров

— Ще ти дам… — едвам отвърна тя и бялото й мило лице пламна като божур.

Засмяха се всички и подзеха на приказ Делия и Стояна. Ала тя като да не рачи да знай. — На другата вечер пред всички сама най-кравена китка от чело му подаде.

Отвори уста цяло село — Делия ще подгори най-хубавата мома. Зазлословиха завистливи момци — той на понеделника ще я остави.

— Па де се зави ума й подир тоз луд Делия? — я жалеха дружки.

Подочу и Стоенин баща, закоси се стара майка и засъдиха Стояна:

— Слушай, Стояно, този човек не е за тебе, сино, събери си ума, дай си воля на сърце. Делия са го кръстили хората… И попа комка му не дава вече, и на Връбница самичък на дърво се качи върба да отреже да се кумичи…

Знае Стояна, че Делия къща не храни и комин не пуши, ала щом сама остане в градинка или в къщи, и пред премрежени й очи се мерне той — разкършил стан, метне насам, метне нататък засмени очи, тъй и без думи като да я подмамва към себе; замъглява й наоколо, иде й да зажуми, да се прежали, па подире каквото ще да става…

— Той или с билки я е замаял, или от косата й магия е завил… — зашушнаха стари баби.

Зави се и замая побелял баща, що му дойде до глава на старини. Закрея и болна щу не легна от жал клета майка. — Станаха и двамата на крак и вече не оставят Стояна ни сутрин овци да изкара, ни вечер на извор да иде. Гледат я, дебнат я, по цял ден ни стрък цвете от градина да откъсне, ни отвън къщи да пристъпи.

Ала ката вечер, щом в потайна дремота заглъхнат пусти двори и в превара звездици заискрят в небото, там негде край градинския шумак трепва кръшна сянка. Ветрец ли разтършува из гъстака, самотна ли сянка преброди наоколо, тя цяла като сърна трепери, ослушва се. Не той — тя го познава по лихите стъпки и се втурва насреща му. Делия не вярва очите си. — Тя първа го причаква сама!… И сърдечни думи, невнятни трепети, верни клетви, що късна полунощ потайва в своето безмълвие, подемат и двамината.

— Потрай само, пости да изминат: не ще ни спрат… И в манастиря се венчаваме…

— Прежалих се, да правят с мен подире каквото искат: ще ти дода… Ще ти дода сама, ако ще би и сред пътя да ме оставиш.

Па не могат и всичко да изкажат, не могат вече нищо да си кажат — забравят се мисли, думи не достигат. А горят сърца в гърди, че месечко преваля към западни вършини, снишат се звездици на заник и пак тряба да бързат да избягат, докато не ги е придебнала из ведри небеса румена зора.

И как омекна мъжка сила в гърдите на Делия — не сети и сам той. Сякаш му домиля за себе, че от толкоз братя и сестри един-едничък е останал той в порутена бащина къща. Па дожаля му и за Стояна, че е една по хубост и род в село, всички момци луди бяха пощурели подире й, ала тя никого не погледна — врече се нему, на луд Делия, който две на едно не може да сбере!

Ала нека му викат разпилейпрах, нека цяло село против него да стои, те ще го познаят! Той за Стояна живота си ще заложи, че нея няма да остави да сети неволя. И от Стояна няма да отстъпи ни крачка, само да се сберат веднъж. — Да доде неделя, да се причестят хората и още на понеделника вечерта през лозята право в манастиря ще се озоват.