Читать «Делия» онлайн

Петко Тодоров

Делия

Какво вече не разправяха миналата зима, като се зажени Донковата дъщеря? — Кой отгде се подаде — и по хоро, и по седенки, и по извор — като тръгнаха онез приказки: Делия не мой го понесе, не мой изтърпя друг да вземе изгората му, да му подлей вода… — Едни викаха, видели го нощем да обикаля край плета, искал да я краде; други — заканял й се венчило от главата й в черкова ще снеме, па по тези приказки и сватове се сепнаха, че дори не посмеиха да прекарат през село момината прикя, както си му е реда, ами натовариха дрехите на едни кола, па мълком ги закараха през долния път у момкови. И нито хоро на момкови равни двори в събота тропнаха, нито прощаване на момина мама свириха, сякаш цяло село от Делия се убоя. А на сутринта, таман булка под венчило, и току Делия се озова незван, некалесан и той наедно с всички на сватба да сватбува. Па и в къщи отиде и на трапеза седна. Смая се мало и голямо. — Толкоз хич подире й да тича, да си губи ума, че да му не мигне око под венчило с други да я види, ами дори да скочи и сам дарът й пред сватове да играй…

— Че свършиха се моми по света, ами за една жена ще си черня младините… — разправяше подире той.

— Ех, чакай де, то още не ти е минало — се подсмиваха старци отстрана.

— Хе-е-е, не си давам аз зло на сърце!… Веднъж се живот живей, веднъж се младост младува. — И волен да походиш, и моми да полъжеш, жал да ти не остане, че не си си взел пая от младини…

— И тебе ще видим докога ще ти е този ум… — думаха селяните, сякаш му не хващаха вяра на приказките.

А от туй и нему сърцето се още повече подземаше: който е останал на една жена и само да гледа на харча си да надвие, нека му мисли…

— И венчило да ми мине през главата, пак не си оставям врата в хомот. — Като ми ритне сърце и от нея, и от къща, накривям калпак, че гдето ми очи видят…

Едни само жени се стряскаха от приказките му.

— С черен повой ще е повивана тази, която те вземне? — разправяха шепнешком помежду си те.

* * *

Ала сякаш и на ум им не иде, че е невярно пусто момино сърце! — От малка, като била една и за син, и дъщеря на баща и майка, гледали я, редили я, расла, та порасла най-лично между всички моми в село. Па и къщовна, и послушна — път на по-стар не минава, очи към момък не повдига… Скришом как го е зарнала, как го е харесала, ала оживя й на сърце веднъж Делия, зави й се ума по него, та и никому не посмя и да каже. Сутрин, като влезе да полива в мала градинка — за него мисли, вечер, като заспива, все мурголявото му лице, личния му стан пред очи й се мяркат, а денем сякаш само чака на кладенец да иде… Той с други моми там се закача, нея като да я не поглежда, но тя… тя сякаш иска само да го види, само да го срещне… Ами ако й поиска да й напие тази вечер котлите — като на Мита снощи?… Сама тя като да се сбърква, като да не знае що да стори…

А сякаш дружка да я знаели, щом доближи кладенеца, и отдалеч заподскоросваха Делия:

— Ей Стояна, чакай да си напълни котлите, та сама ще ти даде да ги напиеш…

— Ще ми дадеш ли, Стояно? — отдалеч я пресрещна Делия.