Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 2

Борис Акунин

Лицето й, очевидно не кой знае колко прекрасно и приживе, сега изглеждаше кошмарно: посиняло, на петна от спечена пудра, очите изцъклени, устата зинала в безмълвен вопъл. Надолу беше още по-страшна. Някой беше нацепил клетото тяло на пачаврата нашир и надлъж, беше извадил всички вътрешности и ги беше подредил на земята в странна картина. Впрочем Егор Вилемович вече бе прибрал почти цялото изложение в номерирани пликове. Останаха само черното петно от плисналата кръв и парцалите от срязана ли, разкъсана ли рокля.

Леонтий Андреевич Ижицин, следовател по тежките престъпления към окръжния прокурор, клекна редом с доктора и делово попита:

— Следи от съвкупление?

— После ще ви представя случая, пиленце. Ще направя отчетеца и всичко ще изложа в него. Тук, нали виждате, е мрак египетски и плач чутовен.

Като всеки чужденец, овладял до съвършенство местния език, Егор Вилемович обичаше да вмъква в речта си разни засукани изрази. Макар и със съвсем обичайно презиме, експертът беше от британски произход. Баща му, и той лекар, дошъл в Русия по времето на покойния цар, установил се, а трудното си за произнасяне фамилно име Закарайъс приспособил към тукашните условия — така им разказа самият Егор Вилемович по пътя за насам в кабриолета. То му и личеше, че не е свой човек русин: длъгнест, кокалест, пясъчна коса, голяма уста с почти невидими устни — подвижна, непрестанно премята наляво и надясно боклучава луличка от морска пяна.

Следователят Ижицин с демонстративен интерес, нарочно пресилен, гледаше как експертът върти в похватните си пръсти поредния къс разпарчетосана плът и саркастично попита:

— Началникът ви още ли диша чист въздух, господин Тюлпанов? Казах аз, че идеално щяхме да се оправим и без губернаторски надзор. Не е за деликатни очи тази гледка, а нашего брата на всичко сме обръгнали.

Ясно — недоволен е Леонтий Андреевич, ревнува. И как не — лично Фандорин му пратили да надзирава разследването. Кой следовател ще преглътне такова нещо?

— Какво си се разциврил, Линков, като госпойца! — изръмжа Ижицин към хлипащия полицай. — Претръпвай. Ти не си „за специални поръчения“, има да се нагледаш на какво ли още не.

— Да не дава Господ човек на туй да претръпне — измърмори под нос старшият стражар Приблудко, врял и кипял ветеран, познайник на Анисий от един случай преди две години.

Но и с Леонтий Андреевич не се сблъскваше за първи път. Неприятен господин — нервозен, постоянно се подсмива, а очите му жилят. Издокаран, яката му като алабастър, маншетите още по-бели, пък току перне с нокът невидима прашинка от рамото си. Честолюбец, голяма кариера гони. Само че лани по Богоявление нещо замота разследването, свързано със завещанието на търговеца Ситников. Случаят беше нашумял, отчасти дори засягаше интересите на високопоставени лица, затова не търпеше протакане, та негово сиятелство княз Долгорукой помоли Ераст Петрович да подпомогне прокуратурата. А знае се шефът как помага — за един ден разплете цялата работа. Ижицин затуй подскача — усеща, че отново ще изпусне лаврите.