Читать «Деветата порта» онлайн - страница 4

Той побутна към мен папката, завъртайки я така, че да мога да чета съдържанието. Текстът беше на френски — всяка страница бе изписана само от едната страна. Хартията беше два вида — бледосиня на квадратчета и бяла — и двата пожълтели от времето. Сините и белите листове бяха изписани с различни почерци — почеркът на белите беше по-ситен и остър. Почеркът, с който бяха изписани сините листове, се явяваше и на белите, но само в бележки по полетата с черно мастило. Общо страниците бяха петнадесет, единадесет от тях — сини.

— Интересно — вдигнах очи към Корсо. Той ме наблюдаваше спокойно — от време на време отместваше поглед към папката, после отново се вглеждаше в мен. — Къде го открихте?

Той се почеса по веждата — несъмнено преценяваше дали трябва да сподели някои подробности в замяна на информацията, от която се нуждаеше. В резултат на лицето му се появи нов израз — този път на невинен заек. Корсо си беше професионалист.

— Както обикновено. От клиент на мой клиент.

— Аха.

Той замълча предпазливо. Предпазливостта е признак на здрав разум и въздържаност, а също и на проницателност. И двамата бяхме наясно с това.

— Разбира се — допълни Корсо, — ще ви дам имена, ако настоявате.

Отвърнах, че няма нужда, което явно го успокои. Той нагласи очилата си и се поинтересува какво е мнението ми за ръкописа. Не отговорих веднага, а заразглеждах първата страница. Заглавието беше написано със замах, с главни букви: АНЖУЙСКОТО ВИНО.

Започнах да чета на глас:

— Apres de nouvelles presque desesperees du roi, le bruit de sa convalescence commencait a se rependre dans le camp...^[2] — не можах да ce въздържа и се усмихнах.

Корсо кимна одобрително и още веднъж ме подкани да коментирам.

— Няма никакво съмнение — подхванах аз, — че текстът е на Александър Дюма-баща. „Анжуйското вино“ — глава четиридесет и някоя, не помня вече точно, от „Тримата мускетари“.

— Четиридесет и втора — отбеляза Корсо. — Четиридесет и втора.

— Автентичен ли е? Оригинален ръкопис на Дюма?

— Затова съм тук. Очаквам вие да ми кажете.

Свих леко рамене. Не можех току-така да поема такава отговорност.

— Защо тъкмо аз?

Глупав въпрос — от тези, които служат единствено да печелиш време. Сигурно прозвуча като фалшиво скромничене, защото Корсо с усилие подтисна раздразнението си.

— Защото сте експерт — отвърна той сухо. — Дори ако изключим факта, че сте най-влиятелният литературен критик в Испания, известно е, че знаете всичко за популярния роман от деветнадесети век.

— Забравяте Стендал.

— Ни най-малко. Чел съм вашия превод на „Пармският манастир“.

— Виж ти. Поласкан съм.

— Няма защо. Предпочитам версията на Консуело Бергес.

Двамата се усмихнахме едновременно. Продължаваше да ми се струва симпатичен, а започвах да си съставям и представа за начина му на действие.

— Чел ли сте книгите ми? — попитах.

— Някои от тях. Например „Люпен, Рафълс, Рокамбол, Холмс“. Също и монографиите ви върху Вале-Инклан, Бароха и Галдос (Об. бел. - 2). Спомням си и „Дюма — сянката на гиганта“. Есето ви за „Граф Монте Кристо“ е чудесно.