Читать «Деветата порта» онлайн

Светкавицата на фотоапарата освети фигурата на обесения и очерта силуета му на стената. Тялото висеше неподвижно на куката за лампа в средата на тавана, и докато фотографът се движеше около него, за да го заснеме от различни ъгли, светкавиците очертаваха силуета последователно върху картините по стените, върху един стъклен шкаф, пълен със скъп порцелан, лавици, претъпкани с книги, и тежките завеси, дръпнати от прозорците, така че се виждаше как плющи дъждът навън.

Следователят беше млад човек. Оредялата му коса беше разрошена и още влажна, мокър беше и шлиферът, който не бе свалил, докато диктуваше. Секретарят седеше на дивана, а пишещата машина бе поставил на стол пред себе си. Тракането ѝ подчертаваше монотонния глас на следователя и полугласните коментари на полицаите, които се движеха напред-назад из стаята.

— ...облечен в пижама и халат. Обесен е на колана на халата си. Ръцете на обесения са вързани с вратовръзка пред тялото. Левият крак е обут в пантоф, десният е бос...

Следователят докосна обутия в пантоф крак на мъртвеца и тялото леко се завъртя и се заклати на края на здравия копринен колан, който бе завързан на куката за лампа на тавана, а другият му край бе затегнат около врата на мъртвия. Тялото се залюля отляво надясно, после обратно, докато постепенно отново зае първоначалното си положение — като стрелката на компас, която постоянно се завърта на север. Следователят се отдръпна, за да не се сблъска с един от полицаите, който търсеше отпечатъци от пръсти по пода под трупа. Там се търкаляха счупена ваза и една отворена книга — страницата, на която бе отворена, бе покрита с бележки, написани с червен молив. Беше старо издание на „Виконт дьо Бражелон“, подвързано с евтино платно. Следователят се наведе над рамото на полицая, който вдигна книгата, и прочете подчертаните изречения:

„— Измамиха ме — прошепна той, — всичко е ясно!

— Най-сетне всичко е ясно — отвърна Портос, който не разбираше нищо“.

Следователят накара секретаря да препише подчертаните изречения и нареди книгата да бъде приложена към рапорта. После отиде при един висок мъж, който стоеше пред отворения прозорец и пушеше.

— Какво ще кажеш? — попита следователят.

Високият беше закачил полицейската значка на джоба на коженото си яке. Не бързаше да отговори — първо си допуши цигарата, после я хвърли през рамо през отворения прозорец, без да си направи труда да погледне къде ще падне.

— Ако течността е бяла на цвят и в стъклено шише, най-вероятно е мляко — отбеляза той загадъчно, а следователят се поусмихна.