Читать «Двусантиметровото дяволче» онлайн - страница 5

— Значи твоето протеже би станал велик играч на тази глупава игра, ако промушва топката през обръча при всеки свой опит?

— Точно така.

Азазел замислено изви опашката си.

— Това няма да е трудно. Необходимо е само да наглася рефлексите му, за да може да преценява точно ъгъла, височината, силата…

Той за момент изпадна в мълчалив размисъл и след това каза:

— Да видим сега. Записах си неговия личен комплекс на координация по време на играта… Да, може да стане. Всъщност вече е станало. Твоят Лиандър няма да има повече проблеми с вкарването на топката в коша.

Изпитвах известно вълнение докато чаках следващия мач. Не споменах и дума пред малката Джунипър, защото никога дотогава не бях използвал дяволската сила на Азазел и не бях напълно сигурен дали постъпките му ще се покриват с думите му. Освен това исках да я изненадам. (Както после се оказа, тя беше толкова изненадана, колкото и самият аз.)

Най-накрая денят на срещата настъпи и това беше Големият Мач. Нашият местен колеж, Нърдсвил Тек, в чийто баскетболен отбор Лиандър беше мъждукащо светило, играеше срещу върлинестите побойници от „Ал Капоне колидж рифърмътъри“ и се очакваше това да бъде един епичен двубой.

Колко епичен, никой не предполагаше. Петицата на „Капоне“ се понесе в начална атака, а аз следях Лиандър отблизо. Той като че ли не знаеше какво да прави и отначало ръцете му сякаш изпускаха топката, когато се опитваше да дриблира. Рефлексите му, предположих аз, са толкова променени, че в началото просто не може да контролира мускулите си.

Но после, изглежда, свикна с новото си тяло. Той сграбчваше топката и тя сякаш се изплъзваше от ръцете му — но пък как се изплъзваше! Описваше полукръг във въздуха и попадаше точно в центъра на коша.

Диво ликуване разтърси трибуните, докато Лиандър гледаше втренчено и сякаш се чудеше какво се е случило.

Каквото се случи, се случваше отново и отново. Само да докоснеше Лиандър топката и тя политаше. Издигнеше ли се достатъчно, изведнъж завиваше и попадаше в мрежата. Всичко ставаше толкова бързо, че никой изобщо не успя да забележи Лиандър да се прицелва или да полага най-малко усилие. Възприемайки това като истинско майсторство, тълпата стана още по-истерична.

Но тогава естествено се случи неизбежното и играта се изроди в пълен хаос. Трибуните изригваха невъобразими крясъци; раздърпани и с разбити носове привърженици на „Капоне“ отправяха яростни пренебрежителни забележки и навсякъде сред публиката се развихряха юмручни схватки.

Онова, което не успях да кажа на Азазел, мислейки си, че то се разбира от само себе си, и което Азазел не успя да осъзнае, бе че двата коша на игрището не са идентични: единият е нашият кош, а другият е на гостите и всеки играч се цели в коша на противника. След като Лиандър докопаше баскетболната топка, тя с цялото си окаяно невежество на неодушевен предмет влизаше в по-близкия кош. Резултатът се променяше всеки път, когато Лиандър улучваше погрешния кош.

Той продължи да играе така въпреки любезните забележки на нърдсвилския треньор Клос „Поп“ Макфанг, които той изкрещяваше пронизително през пяната, покрила устните му. Поп Макфанг стисна зъби с въздишка на тъга, че трябва да извади Лиандър от играта, и се разрида, когато махнаха пръстите му от гърлото на Лиандър, за да може наистина да бъде отстранен.