Читать «Двуизмерно момиче» онлайн - страница 3
Радослав Колев
Неда излезе в коридора и шум на тичащи крака я стресна. Пепи тичаше към нея усмихнат и щастлив, а връзките на малките му бели обувчици бяха развързани и се носеха подире му. Пепи се спъна, направи едно красиво салто и се приземи право в обятията на сестра си. Тя нежно го целуна по челото и се наведе да завърже обувчиците му. Но когато посегна за връзките, там нямаше нищо…
ДЕН ПЕТИ
Неда вървеше по празната улица, а стъпките й отекваха и вятърът ги разпиляваше по паважа. Всъщност нямаше вятър. Нямаше нищо… Нямаше един гълъб, едно врабче дори — улицата пустееше и тънеше в тишина.
Неда се наведе и разрови тревата в малката градинка. По корените й не пълзяха малки мравчици и не размахваха палаво малките си черни антенки.
Кой знае защо това адски натъжи Неда и тя продължи по пустата улица. Ослушваше се да чуе каквото и да е. Стъпки, смях, скърцане на автомобилни гуми, вой на сирена. Градът никога не е бил толкова пуст…
Най после отнякъде се понесе бавно и приказно мелодия на флейта. Неда не можеше да повярва на ушите си. Мелодия на флейта, обагряна от звуците на малко фонтанче.
Неда се затича по главната улица, която само след минутка щеше да я изведе на площада. Мелодията на флейта се усилваше.
Неда тичаше и се смееше. Смееше се и тичаше и вече си представяше снажен млад овчар, който седи на фонтана и свири на флейтата, а във водата игриво се плицикат малки къдрави овчици.
Площадът се разгърна пред Неда като сиво празно петно и тя видя, че на фонтана не е седнал никой. Водните пръски не мокреха ничия развяна от вятъра коса, а във водата не припкаха овчици.
Неда седна на фонтана и зарови лице в шепите си. Най-после заплака.
ДЕН ШЕСТИ
Стори й се, че чу детски смях и хукна след него. Обаче детския смях непрекъснато й се изплъзваше. Ту беше отляво — ту отдясно, ту току зад нея, ту някъде в далечината. Неда тичаше из безкраен лабиринт от сиви улици и й се струваше, че ей сегичка ще го настигне, че е ей там зад следващия ъгъл, крие се и трепери като малко зайче, но всеки път, когато се покажеше иззад ъгъла улицата бе пуста и сива.
Неда седна на сивите плочки и се загледа в млечно белия перваз на един от празните прозорци по сивата сграда, вперили в нея слепи очи.
„Изстискваш всичко от едно момче, а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал.“
Неда много се бе обидила тогава. Как смееше това копеле да й държи сметка…
…а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал…
И после какво…?
„Надявам се да си щастлива с новото си завоевание, поне докато разбиеш сърцето на горкия глупак 2–3 пъти и после се метнеш в кревата на следващия!“
Не! Имаше още нещо. Нещо между двете. Нещо, което й убягваше. Беше на ръба на съзнанието и току да се изплъзне и литне завинаги в бездната Неда го хвана здраво и го разгърна.
ИСКАМ ДА ТЕ НЯМА
Боже, що за човек трябва да си, за да кажеш нещо такова на някого. Че искаш да го няма. Как така да го няма? Искаш да умре ли?
БОЖЕ ГОСПОДИ, КАК МОЖЕ ДА ПОИСКАШ ОТ НЯКОГО ПРОСТО ДА ГО НЯМА?