Читать «Двор от крила и разруха» онлайн - страница 372

Когато сведох поглед, съзрях нова татуировка — същата като онази от едно време, с изключение на черната лента от уговорката ми с Бриаксис, която Рис беше вплел съвършено сред завъртулките и спиралите.

— Предишната ми липсваше — подхвърлих невинно.

И по неговата лява ръка се спускаше такава татуировка. Не чак до пръстите като моята, а от лакътя до китката.

— Имитатор — рекох свъсено. — На мен ми стои по-добре.

— Хммм. — Той провлачи ръка надолу по гръбнака ми, бодвайки го с пръст на две места. — Миличкият ни Бриаксис е изчезнал. Знаеш ли какво значи това?

— Че трябва да го заловя и да го върна в библиотеката?

— О, при всички случаи.

Завъртях се в скута му и обвих с ръце врата му.

— Ще дойдеш ли с мен? На това приключение. И на всички останали.

Рис се приведе напред и ме целуна.

— На всичките.

В отговор звездите сякаш лумнаха по-ярко и се спуснаха още по-ниско, за да ни гледат. Крилата му изшумоляха и той ни премести в стола, отдавайки се по-настойчиво на целувката си, докато не ме остави без дъх.

После се озовах във въздуха.

Рис ме грабна на ръце и ни изстреля високо в звездната нощ.

Градът се ширеше под нас като блещукащо отражение. От крайречните кафенета се разнасяше музика. Хората се смееха, вървейки ръка за ръка по улиците и мостовете над Сидра. Тъмни петна все още бележеха морето от светлинки — купчини отломки и срутени сгради, но дори някои от тях бяха озарени с мънички точици светлина. Свещи. Непреклонни и прелестни сред непрогледната нощ.

Точно от това щяхме да имаме потребност през идните дни — по дългия път напред. Към един нов свят. Свят, който щях да оставя по-добър, отколкото го бях намерила.

Засега обаче… в този миг, докато градът под нас и всичко заобикалящо ни ликуваше заради трудно спечеления мир… аз също ликувах. С всеки удар на сърцето си. С всички звуци, аромати и образи, запечатващи се в съзнанието ми, толкова многобройни, че щеше да ми отнеме цял живот — няколко живота — да ги нарисувам.

Рис се понесе по въздуха, изпрати мисъл в съзнанието ми и се усмихна широко, когато призовах собствените си крила.

Сетне ме пусна и аз отлетях плавно от прегръдката му, любувайки се на топлия вятър, милващ всеки сантиметър от тялото ми, поглъщайки жадно въздуха с ухание на сол и цитруси. Бяха ми необходими няколко размаха, за да почувствам крилата си, да вляза в неговия ритъм. След това намерих равновесие.

И полетях. Зареях се в небето.

Рис се изравни с мен и когато ми се усмихна отново, докато се носехме заедно сред звездите, сред светлините и морския бриз, когато пак ми разкри всички чудеса на Веларис, на Дъгата, блеснала като жива река от цветове под нас… Когато погали с крило моето просто защото можеше, защото искаше и защото имахме безчет нощи, в които да го правим, да съзерцаваме цялата вселена заедно…

Дар.

Всичко това беше безценен дар.

Благодарности

Макар и вече да имам девет книги зад себе си, не ми е по-лесно да изразявам с думи огромната си благодарност към хората, озаряващи и личния, и професионалния ми свят само с присъствието си.