Читать «Двор от крила и разруха» онлайн - страница 370

— Да, май си права.

Глава 81

Рисанд

Дори от кухнята ги чувах всичките. Плисъкът от гърлото на най-старото ми шише алкохол, последван от дрънченето на също толкова древните ми кристални чаши.

И смеха. Дълбокият, гърлен тътен на Азриел. Мор очевидно бе казала нещо и собственото й остроумие подтикна и самата нея към веселяшки кикот.

Към тях се присъедини и трети смях — като бистър звън на сребърни камбани. По-красив от музиката, която свиреха по безбройните зали и театри на Веларис.

Стоях пред кухненския прозорец, вперил поглед в лятната градина, без да виждам разцъфналите цветя, които Илейн Арчерън бе засадила през последните седмици. Просто се взирах в нищото, заслушан в прекрасния смях. Смехът на другарката ми.

Звънливостта му, радостта в него ме накараха да потрия с длан гърдите си.

Разговорът им ехтеше по коридорите и сякаш отново навлизаха в старата рутина, а… Толкова лесно бе могло да се разделим с нея. С това място. Един с друг. И знаех, че смехът… смехът им се лееше и заради това. От непримиримост и благодарност.

— Идваш ли да изпиеш по едно с нас, или възнамеряваш да се вторачваш в цветята цял ден?

Гласът на Касиан прониза ведрото съзвучие.

Щом се обърнах, двамата с Азриел стояха до кухненската врата с питиета в ръце. Сенкопоецът носеше две чаши — пусна ми втората по синкав полъх.

Хванах студения, масивен кристал.

— Не е особено благоразумно да се прокрадвате така зад гърба на Великия си господар — заявих, отпивайки щедра глътка.

Алкохолът прогори гърлото ми и разля приятна топлина в стомаха ми.

— На тази възраст е добре да те държим нащрек — отвърна Касиан и също отпи. Сетне се облегна на касата на вратата. — Защо се криеш тук?

Азриел му стрелна предупредителен поглед, но аз изсумтях, отпивайки друга глътка.

— Ама вие наистина сте подкарали специалните ми бутилките зачакаха. Ала смехът на Фейра прозвуча отново, последван от този на Илейн и Мор. А когато вдигнах очи към братята си, видях разбирането, изписано по лицата им.

— Истина е — рече тихо Азриел.

Никой от двамата не се присмя на сълзите в очите ми. Отпих за пореден път, за да отпусна гърлото си, и тръгнах към тях.

— Предлагам да не предприемаме подобни неща поне още петстотин години — пророних леко дрезгаво и чукнах чаша в техните.

Азриел се позасмя, а Касиан вирна вежда.

— И какво ще вършим дотогава?

Освен договарянето на мир, справянето с кралиците, които несъмнено щяха да ни създават неприятности, възстановяването на пропукания ни свят…

Мор се провикна да им занесем плато с храна. „Впечатляващо. С повечко хляб.“

Усмихнах се. И усмивката ми се разшири, когато смехът на Фейра проехтя отново, когато го усетих по връзката ни, по-бляскав от целия Звездопад.

— Дотогава… — отвърнах на братята си, премятайки ръце през раменете им, за да ги поведа обратно към всекидневната. Отправих поглед напред към смеха, към светлината, към бъдещето, което Фейра ми беше показала, по-красиво от всичко, за което можех да си мечтая. За което си бях мечтал в онези далечни, самотни нощи, когато единствено звездите бяха моя компания. Една от мечтите още беше несбъдната. Но не за дълго. — Дотогава ще се наслаждаваме на всеки миг от живота си.