Читать «Двойникът на нинджата (Част I)» онлайн - страница 167

Бърнис спря на прага и изчака очите й да свикнат със слабата светлина.

— Ти ли си, Бърнис? — обади се странно стържещ глас.

— Да, Мери-Маргарет.

— Какво се е случило?

— Марко Голдони получил удар.

— Тежък?

— По всяка вероятност — да.

— Толкова ли е бил грешен?

— Предполагам — въздъхна Бърнис. — Но това е Божа работа.

— Той винаги е бил щедър към нас. Много щедър… А сега и Камила дойде тук…

— Да.

— Слава Богу!

Бърнис пристъпи към леглото. Въпреки упоритите й усилия, около него се прокрадваше сладникавата миризма на болест и смърт.

— Аз ще Го прославя само когато ти даде облекчение!

— Какъв гняв! — въздъхна Мери-Маргарет. — Ти наистина трябва да препашеш сабя! — Тънкият й кикот премина в болезнена кашлица, Бърнис бързо опря предварително приготвената салфетка до устата й. — Вдигни ме!

Беше оплешивяла от жестоката болест, с хлътнали скули и изпъната като пергамент жълтеникава кожа. Носеше синя сатенена нощница, подарък от съседките. Цветът беше прекалено ярък, но тя си го харесваше. Тъмните й очи изглеждаха огромни върху изпитото лице. Вече от доста време от стаята и съседната баня бяха демонтирани всички огледала.

Съсухреното лице на Мери-Маргарет се сбърчи и заприлича на тъжна кукла, захвърлена от собственика си.

— Сигурно й е било много трудно да дойде тук…

— Според мен още по-трудно й е било да не прави нищо. Знае, че я обичаме… А сега знае, че можем и да й помогнем. — Бърнис целуна студеното чело на Мери-Маргарет и добави: — В момента има нужда именно от това…

Оправи възглавниците под главата й, а Мери-Маргарет се обади:

— Получи се, нали? Вече имаме своя шанс…

— Да.

Съсухреният показалец на болната почука по ръката на Бърнис:

— Дълго време се молехме за това, но ти не ми изглеждаш щастлива.

— Щастлива съм — отвърна Бърнис и отметна кичур коса от челото си. — Но едновременно с това съм и разтревожена.

— По-добре се тревожи за храната ми…

Бърнис донесе подноса и го положи на леглото.

— Гладна ли си?

— Не особено. Но трябва да се храня, нали?

Бърнис натопи малка сребърна лъжица в задушените зеленчуци и я поднесе към устата на Мери-Маргарет.

— Сънувах, преди да дойдеш… — обади се болната.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

— Не си. Времето и пространството отдавна вече нямат значение за мен… Сънувах, че съм малко дете. Пак съм в тази стая, ти ще дойдеш всеки момент… Не е ли странно? Колкото по-близо е смъртта, толкова по-добре усещам същността на времето… То не съществува. Поне за мен. Случка отпреди две години е толкова прясна в паметта ми, колкото и онази, станала преди две минути. Същото се отнася и за събития отпреди двадесет или четиридесет години. Всичко е на едно и също колело, а то бавно се върти…