Читать «Двойникът на нинджата (Част I)» онлайн - страница 163

— И архиепископът приема твоите интерпретации на Гьоте?

— Забравяш, че живеем през 1945 година — отвърна Бърнис. — Архиепископът е прекалено зает с войната, за да мисли за Гьоте или моите интерпретации на неговата философия.

Камила Голдони (която се падаше леля на Маргарет след брака й и почина в началото на 70-те) беше жена с едър кокал, никаква талия и масивни рамене. Далеч от стандартите за красота, лицето й излъчваше нещо ведро и приятно. Мъжките й черти се подчертаваха още повече от твърдия поглед и решителното й поведение. Същевременно беше жена с изключително благ и отзивчив характер.

Дойде при Бърнис подгонена от нещастието. Съпругът й Марко Голдони (по-големият брат на Енрико) беше получил удар. Нещо доста необичайно за мъж на четиридесет години. По каприз на съдбата това се беше случило в неделя, у дома, бяха само двамата. Закара го в болница, повика и личния му лекар. Взе решението си в момента, в който научи диагнозата. Никой нищо не трябваше да разбере. Подкупи доктора и двете сестри, които бяха на смяна, после се погрижи и за телохранителите, докарали ги в болницата. Каза им, че Марко е получил остро хранително отравяне.

— Прецених, че фамилията ще има сериозни неприятности, ако се разчуе за удара на Марко — поясни на Бърнис тя. — Енрико е във Венеция, но дори да беше тук, едва ли щеше да удържи положението. Защото Марко е генераторът, той планира и осъществява всички операции…

Очите й бяха сухи, седеше изправена и в безупречен вид. Всичко по нея си беше на мястото: грим, червило, ръбовете на чорапите. Поплака си малко само край леглото на Марко.

— Не зная нищо за работата му — добави тя. — Естествено, той никога не смесваше бизнеса с личния си живот.

Камила все още не беше разкрила истинската цел на посещението си. Беше прекалено наивно да се мисли, че е потърсила съчувствието на Бърнис и тя прекрасно го знаеше.

— Искам да се доверя на някого, Бърнис — промълви Камила. — Бедата е, че не зная на кого… Марко се срещаше всяка седмица със своите подчинени, повечето от тях са у дома на вечеря поне веднъж месечно… Но аз не зная на кого от тях да се доверя. Кой ще ни остане верен, когато научи истината? И кой ще се опита да предаде фамилията в момент на криза?

— Мила моя, проблемът ти наистина е сериозен.

— Не, не. Дойдох тук, при човека, на когото мога да имам пълно доверие!

Сърцето на Бърнис пропусна един такт. Нима е дошло времето да се върне в реалния свят? Напълни дробовете си с въздух и си наложи търпение.

— Марко винаги е бил щедър към манастира — продължи Камила. — И двамата сме ти много благодарни, че прие дъщеря ни при себе си. Лекарите бяха категорични, че тя няма да оцелее в света навън, а ние нямахме сърце да я пратим зад стените на някоя клиника… — Емоциите най-сетне взеха връх, очите й се напълниха със сълзи. — Никога няма да забравим жеста ти, Бърнис!

— Успокой се, мила — погали я по бузата Бърнис. — Марко е този, който направи истински жест. Благодарение на него ремонтирахме „Санта Мария“, дори построихме ново крило… Положението ни е цветущо, докато други манастири се борят за оцеляване… — Камила се вкопчи в ръката й, на устните на Бърнис изплува хладна усмивка. — Освен това ние двете се познаваме вече от доста години, мила… Доста часове сме прекарали заедно в градината, разговаряли сме за какво ли не сред цъфналите рози…