Читать «Двойникът на нинджата (Част I)» онлайн - страница 158

— Нормално ли изглеждаше? — попита Майк, стрелна с поглед Хонико и се намръщи от неприятната миризма, която се носеше на талази от трупа.

— Предполагам — колебливо отвърна тя. — Беше съвсем спокоен, бих казала дори хладен… Но все пак го виждах за пръв път…

— Само ти го познаваше, Майк — обади се Йоши.

— Вярно е — кимна Майк. — Открих го в Сайгон и веднага го харесах. Зъл, решителен, алчен за пари… Какво го е убило, по дяволите?

— Проклет да съм, ако знам! — въздъхна Йоши. — Открихме го тук и веднага ти се обадих. Дори не сме го докосвали.

Майк пристъпи напред и използва върха на обувката си да обърне трупа. Вонята стана нетърпима.

— Уф! — неволно възкликна Хонико, но не се помръдна от мястото си.

Майк я стрелна с поглед. Не беше от жените, които ще припаднат при среща със смъртта. Беше достатъчно близка с нея. Не колкото него, разбира се. Но той все пак беше участвал във Виетнамската война и беше виждал потоци от кръв и планини от трупове…

Върхът на обувката му продължи работата си, трупът беше огледан отвсякъде.

— Няма следи от куршум, нож или верига — констатира Майк.

— Може да са го удушили — подхвърли Хонико.

— Всеки друг, но не и него — поклати глава Майк. — Никого не би допуснал толкова близо до себе си…

Преобърна трупа за последен път, направи знак на Йоши да насочи фенерчето и се приведе над бледото лице. Наложи се да диша през устата, тъй като вонята наистина беше трудна за понасяне.

— Според мен са го удавили — произнесе се най-сетне той и пръстът му се насочи към скулите на виетнамеца: — Виждате ли как е подпухнал? От това личи, че е прекарал известно време във водата…

— Искаш да кажеш, че някой го е удавил, а след това го е домъкнал чак тук? — учудено го погледна Хонико. — Защо би сторил това?

Майк беше виждал толкова много смърт, че гледката на един убит повече не би трябвало да му влияе. Но не беше така. Смъртта няма нищо общо с това, което показват по филмите. Тя не е безлична и безинтересна. Напротив кара те да се замислиш, да се запиташ с присвит стомах какъв е смисълът на живота… Може би не те прави безпомощен както пише в книгите, но положително те променя…

— На този въпрос имам само един отговор — изправи се той. — Вижте къде са го захвърлили — край стената на Музея по криминалистика. Посланието е ясно… Убиецът е искал да го открием.

— Никой не знаеше, че Нгуен работи за теб — възрази Йоши.

А Майк си спомни за вируса, който унищожи паметта на компютъра му. Той е бил пренесен чрез дискетата, друг начин нямаше. Което означаваше две неща: или Ватанабе го е измамил (което беше малко вероятно, тъй като Майк го беше проучил основно, преди да го вербува), или дискетата е била подменена, преди да стигне до предназначението си.

— Мамка му!

Ръцете му се свиха в юмруци. Единственият човек, който беше в състояние да стори това, беше Никълъс Линеър.

Насочи поглед към небето, устните му се разтегнаха в жестока усмивка. Отдавна беше разбрал, че в живота има моменти, в които светът променя своята форма и съдържание под натиска на обстоятелствата и бурните емоции. Подобно нещо се случи в нощта, когато беше убит дядо му, а двамата с Джаки станаха свидетели на престъплението, сгушени на покрива на къщата. За втори път го изпита в джунглите на Лаос, когато дивите планинци от племето нунги го приеха за свой и татуираха вътрешната част на китката му с Гим — вертикалния, тъмносин полумесец. Сега изпитваше това чувство за трети път. Накъдето и да погледнеше, очите му срещаха неестествено ясните очертания на околните небостъргачи, сияйни и остри като бръснач… Жадно поглъщаше хладния въздух на токийската нощ, имаше чувството, че отново се е завърнал в Хималаите… Ето, най-сетне се изправиха един срещу друг, само двамата! Нали за това беше мечтал? Да се изправи срещу своя двойник, срещу тъмната сянка на човека, когото чувстваше близък като едноутробен близнак…