Читать «Двойни игри» онлайн - страница 41

Поради всичко това Демарко винаги правеше пълна застраховка на своите резервации.

Тази година възнамеряваше да прекара една седмица в Кий Уест, да се пече на слънце с чаша ром в ръка и да зяпа мацките с миниатюрни бикини. Но сега тези планове бяха поставени под заплаха. Махоуни не му заповяда да отложи ваканцията, а му нареди да се ослушва — дейност, която той можеше да извършва и по телефона от плажа във Флорида. Но сега по-важно беше да смени темата.

— Докъде стигна законопроектът на Бродрик? — попита той.

— Още е в комисията — въздъхна Махоуни и отвратено поклати глава. — Но след тази глупост на Реза има всички шансове да бъде гласуван в пленарна зала. Пощата ми е задръстена от писма в подкрепа на идеята. Готов съм да се обзаложа, че всички в сенатската комисия са на същото мнение.

При периодичните си среши с гимназисти Махоуни обичаше да ги пита дали знаят как се правят законите. Обичайният отговор беше „не“ просто защото образователната система е такава. А това му даваше възможност да им изнесе поредната популярна лекция за законотворческия процес.

Всеки от двата органа на Конгреса — Камарата на представителите и Сенатът — имаше право на законодателна дейност, а именно да внася законопроекти. В конкретния случай сенатор Уилям Бродрик щеше да реши дали нацията се нуждае от нов закон. Той щеше да оформи предложението си като законопроект и да го изпрати за обсъждане в съответната сенатска комисия. Там документът щеше да се разглежда, обсъжда и променя, а ако бъдеше одобрен, щеше да бъде гласуван в Сената. В случай че сенаторите го приемеха с обикновено мнозинство, той щеше да отиде в Камарата на представителите. Ако минеше и там, пътят му бе към Белия дом. Подписът на президента бе достатъчен, за да го превърне в закон — разбира се, ако държавният глава не му наложеше вето, което се случваше изключително рядко.

Това в общи линии беше опростената версия на законотворчеството, предлагана на гимназистите и обществото като цяло.

Но истинският процес бе далеч по-сложен. Той включваше потупване по гърба и смушкване в ребрата, безкрайни компромиси и пазарлъци. Специални мозъчни тръстове изкривяваха фактите „за“ или „против“ даден законопроект в зависимост кой и за какво им плащаше. Лобистите правеха специални голф екскурзии за избрани законотворци, осигуряваха им пиене, жени и пари. Партийните лидери извиваха ръце, давайки да се разбере, че партизанщината е единственият правилен подход; специалните групи по интереси танцуваха около бойния огън и заливаха законодателния орган с порой от заплашителни писма. После политиците отчитаха тези фактори, прибавяха към тях подправката, наречена „наближаващи избори“, вземаха предвид резултатите от социологическите проучвания и накрая отчитаха как тяхното „да“ или „не“ ще се отрази на шансовете им за преизбиране. Едва тогава се стигаше и до самото гласуване.