Читать «Двойни игри» онлайн - страница 32

Отвори вратата на всекидневната и първото нещо, което видя, беше пистолетът със заглушител в ръцете на жената, разположила се в любимото му кресло. Как е влязла, без да задейства алармата? — объркано се запита той. После въпросът престана да има значение.

Последната му мисъл беше, че мистър Линкълн бе изпратил да го убие една изключително красива жена.

8

Демарко прецени, че най-сигурният начин да бъде приет от министъра на вътрешната сигурност бе да стане в пет без петнайсет и да заеме позиция пред министерството най-късно в пет и половина.

По принцип не обичаше да става рано. Ако се наложеше да отвори очи преди седем сутринта — независимо кога си е легнал, — той го правеше с неприятното усещане, че главата му е натъпкана със слама. Мозъкът му не работеше, пръстите му не успяваха да закопчаят ризата, налагаше се да търси всички вещи от първа необходимост — портфейл, ключове, часовник. А при всяка мисъл за храна стомахът му се свиваше на топка.

Но въпреки всичко стана рано, защото беше наясно, че министърът на вътрешната сигурност генерал Андрю Банкс се появява на работното си място изключително рано — обикновено още преди шест сутринта. А след този час достъпът до него ставаше напълно невъзможен заради плътно запълнената му дневна програма. Знаеше и друго: генерал Банкс нямаше да го приеме без намесата на Махоуни, но председателят му даде да разбере, че не желае да се обвързва с мисията на Демарко.

И така, той подкара колата си към ведомството на Банкс, където с цената на доста усилия успя да убеди охраната, че се явява като специален пратеник на Конгреса. За целта показа пропуска си за Капитолия, а поведението му беше скромно и смирено — като на обикновен емисар. В ръката си държеше жълт плик, върху който бяха изписани магическите думи „Лично за генерал Банкс“, като „лично“ беше подчертано с две дебели линии. Охраната го прекара през металните детектори, преснима личните му документи и едва след тези процедури му позволи да чака пред кабинета на Банкс.

Генералът се появи в коридора точно в шест без четвърт. От походката и изражението на лицето му личеше, че изгаря от нетърпение да се залови за работа, което в неговия случай означаваше поредното сритване на задници. Косата му беше подстригана късо, на върха на масивния му нос бяха кацнали очила с телени рамки, зад които надничаха враждебни сиви очи. Беше висок и строен, със стегнат и плосък корем, въпреки че беше надхвърлил шейсет. Демарко подозираше, че този маниак все още става посред нощ, за да изпълнява мазохистични упражнения, с които беше свикнал още като юнкер в Анаполис. Думите, с които приветства Демарко, не се отличаваха с особена дружелюбност.

— Какво търсиш тук, по дяволите?