Читать «Двойни игри» онлайн - страница 22

Демарко имаше известни резерви относно психическото здраве на Реза Зариф, но предпочете да ги запази за себе си.

— Все пак е избил близките си, шефе — рече с въздишка той. — А вие правилно отбелязахте, че във ФБР не работят идиоти. Доколкото съм запознат, разследването наистина е било…

— Знам, знам — уморено го прекъсна Махоуни.

— И тъй, какво искате да направя? — повтори въпроса си Демарко. — Може би да разговарям с някого от Бюрото?

— Може би — сви рамене председателят. — Пъхни си носа тук-там, но без да споменаваш името ми.

— Не става — спокойно отвърна Демарко. — Вие прекрасно знаете, че ФБР няма да разговаря с мен, ако не ги притиснете.

Махоуни мрачно поклати голямата си глава.

— С бащата на Хасан сме стари приятели, но пресата все още не знае това — въздъхна той. — А аз искам нещата да си останат така. Нямам никакво желание да се боря с банда нахални репортери, които ще поискат да разберат как така съм толкова добър приятел с човек, чийто син решава да паркира самолета си на бюрото на президента. А ако се свържа с Бюрото, пресата моментално ще надуши. Затова ти казвам: иди да поразровиш, но без да намесваш името ми.

— Но как да…

Председателят вече не го слушаше, зает да набира някакъв телефонен номер. Явно беше дошло времето да вгорчи живота на някой друг.

4

Махоуни направи безуспешен опит да се съсредоточи върху работата по проклетия транспортен законопроект, но мислите му упорито се връщаха към Хасан Зариф. Особено се тревожеше за последиците от акцията на Реза Зариф върху дебатите по нелепия законопроект за сигурността на Бил Бродрик. В крайна сметка реши, че трябва да излезе, за да прочисти главата си.

Облече си палтото, промърмори нещо на секретарката, която изобщо не го чу, и напусна Капитолия. Отначало мислеше да се разходи до парка, но времето се оказа твърде студено за разходки и дебелият му задник със сигурност щеше да премръзне. После видя една полицейска кола, зад волана на която седеше ченге с картонена чаша кафе в ръце и разгърнат вестник „Поуст“.

Пристъпи към нея и почука на страничното стъкло. Ченгето подскочи от изненада и за малко не се поля с кафето. А когато видя Махоуни, устните му се оформиха в едно безгласно „мамка му“.

Стъклото се плъзна надолу.

— Моля, сър. На ваше разположение, господин председател.

— Ще ме закараш ли до едно място? — директно попита Махоуни.

Подобно нещо изобщо не влизаше в служебните задължения на полицая, а Махоуни прекрасно знаеше, че не бива да го иска от него. Но горкият човек се страхуваше да откаже, а Махоуни изобщо не се страхуваше да се налага.