Читать «Двадесет и трето пътешествие» онлайн - страница 3
Станислав Лем
— Но какво правиш ти, чуждоземецо! — възкликна синът на онзи бжут, който беше влязъл в стаята. — Внимавай, разсипваш ми татенцето!
При тези думи ужасно се уплаших и натъжих, но малчуганът викна:
— Няма нищо страшно, не се бой!
Той изтича на двора и след няколко минути се върна с доста голяма буца въглища, торбичка захар, щипка сяра, гвоздейче и стиска обикновен пясък в ръка. Хвърли всички съставки в касетката, затвори вратичката и натисна бутона. Чух как нещо сякаш въздъхна или пък млясна, вратичката се отвори и бжутьт, моят познат, застана пред мен здрав и читав. Смееше се на моето объркване. Сетне, докато си приказвахме, го попитах дали не съм му причинил зло, разсипвайки част от материята на тялото му, и как синът му успя така лесно да поправи последиците от моята несръчност.
— Ах, дреболия — рече той, — изобщо не си ме повредил, не ще и дума! Сигурно знаеш, мили чужденецо, какви са резултатите от физиологичните изследвания — според тях всички атоми на нашето тяло непрекъснато се подменят с нови, едни съединения се разпадат, а други възникват; липсите се компенсират чрез консумацията на храни и напитки, както и чрез процеса на дишането; всичко това, взето заедно, се нарича обмяна на материята. Следователно съставящите твоето тяло преди една година атоми отдавна са го напуснали и сега се реят през девет земи в десета; не се променя само общата структура на организма, взаимното разположение на материалните частици. Няма нищо вълшебно в начина, по който моят син докомплектова материята, необходима за моето възстановяване. Нали нашите тела се състоят от въглерод, сяра, водород, кислород, азот и щипка желязо, а той донесе вещества, съдържащи точно тези елементи. Моля те, заповядай, влез в апарата и сам ще се убедиш в невинността на тази процедура…
Аз отклоних предложението на любезния домакин, после доста дълго се колебах дали да го приема, но след продължителна вътрешна борба взех смело решение. Преди да тръгна към този дом, в рентгеновия институт ме бяха облъчили и бяха съставили моята автограма. Е, не беше лесно да напъхам в апарата доста обемистото си тяло, така че се наложи да ми помогне любезният домакин. За да затворим вратичката, трябваше да потърсим помощта на цялото семейство. Ключалката щракна и аз потънах в тъмнина.
Не помня какво е станало после. Останало ми е в ума само това, че ми беше ужасно неудобно и ръбът на рафтчето притискаше силно ухото ми. Не успях да се помръдна, но вратичката се отвори. Излязох. Веднага попитах защо са се отказали от експеримента, обаче домакинът с дружелюбна усмивка разсея заблудата ми. Достатъчен беше един поглед към стенния часовник, за да се убедя, че действително съм прекарал дванайсет безпаметни часа във вътрешността на апарата. Имаше само дребно разминаване — моят джобен часовник показваше часа, в който бях влязъл в апарата, тъй като и той като мен беше разпратен на атоми и, естествено, през това време не се бе движил.