Читать «Даниел Щайн, преводач» онлайн - страница 2

Това са думи на Даниел Щайн, преживял достойно Шоа, Катастрофата на европейското еврейство. Те пряко или косвено биха могли да бъдат произнесени и от Паул Целан, автор на непреходната „Фуга на смъртта“, или от Арнолд Шьонберг, озвучил пронизително кошмара на гетото в „Оцелелият от Варшава“, или от Ели Визел, предал гениално нощта на човешкото съществуване в своята „Нощ“, или от Клод Ланцман, разказващ за потъването в небитието… или от безброй други хора.

„И тогава разбрах, че Бог е бил заедно със страдащите. Бог може да бъде само със страдащите и никога с убийците. Него са го убивали заедно с нас. Страдащият заедно с евреите Бог е мой Бог. Аз разбрах, че Исус е бил действително Месия и че в Неговата смърт и възкресение се намира отговорът на моите въпроси.“

Както Дитрих Бонхьофер е могъл да продължи пътя на християнската ортодоксалност след Шоа, така и Даниел Щайн-Руфайзен се е опитал да осъществи християнството в ортопраксията.

„… само християнската практика ще остане жива, т.е. животът на умрелия на кръста, тя е християнска… Такъв живот е възможен и днес, за определени хора е дори необходим: истинското, първоначалното християнство е възможно във всички времена“ — ще произнесе разочарованият от всичко Ницше.

Да, то е възможно във всички времена, ще кажем ние с надежда.

Свещеник Игнатий Крекшин, Тюбинген

„Благодаря Богу, че аз говоря повече езици от всички ви; обаче в църквата предпочитам да изговоря пет думи с ума си, за да наставя и други, а не десет хиляди думи на непознат език.“

I Кор. 14, 18–19

Първа част

1.

Декември 1985 г., Бостън

Ева Манукян

Винаги мръзна. Дори на плажа през лятото, под палещото слънце, студът, който чувствам по гръбнака си, не минава. Може би защото съм родена през зимата в гората и първите месеци от живота ми са преминали в един ръкав, разпран от шубата на майка ми. Въобще не би трябвало да оживея, ето защо, ако животът е подарък за някого, това се отнася за мен. Само че не знам бил ли ми е нужен този подарък.

При някои хора спомените за тях самите се включват много рано. Моите започват от двегодишна възраст, от времето на католическия приют. За мен винаги е било важно да зная какво се е случвало с мен и с моите родители през всичките тези години, за които аз не помня нищо. Някои неща научих от брат си Витек. Но в онези години той е бил твърде малък и спомените му, наследени от мен, не възстановяват картината. В болницата той изписа половин ученическа тетрадка — разказа ми всичко, което помнеше. Тогава ние не знаехме, че майка ни е жива. Брат ми умря от сепсис на шестнадесетгодишна възраст, преди тя да се върне от лагера.

В документите ми за място на раждането ми се посочва град Емск. В действителност това е мястото на моето зачеване. Майка ми бяга от емското гето през август 1942-ра, когато е бременна в шестия месец. С нея е бил и шестгодишният ми брат Витек. Родила съм се на стотина километра от Емск в непроходимите гори, в тайното селище на избягали от гетото евреи, укриващи се там до самото освобождение на Беларус през август 1944 година. Това си е бил партизански отряд, макар всъщност да не е бил такъв, а просто три стотици евреи, опитващи се да оцелеят в окупираната от немците територия. Струва ми се, че въоръжените мъже по-скоро охраняваха този вкопан в земята град, населен от жени, старци и няколко оцелели деца, отколкото да воюват с немците.