Читать «Да хванеш тигър за опашката» онлайн - страница 2

Колинс отвори чантата. Вътрешността й изглеждаше необичайно тъмна и близо до отвора имаше матов метален пръстен, който я обикаляше отвсякъде. Колинс обърна чантата наопаки, но от нея не падна нищо.

— Не бъркай вътре — предупреди го Евансън. — Опасно е. Един приятел бръкнал и се простил с часовника си.

Колинс вдигна очи. На бялото му лице бе изписано любопитство.

— Откъде я имате?

— Преди няколко дни двама служители открили, че

една жена краде в магазина „Тейлър-Хайдън“. Вземала кухненски принадлежности и пъхала всичко в тая чанта. Хванали я на местопрестъплението, но когато се опитали да изсипят откраднатото от чантата, не намерили нищо. Докато единият бъркал вътре, часовникът му изчезнал.

— Добре, но как чантата е стигнала до вас?

Евансън сви рамене.

— Още със свършването на войната през седемдесет и първа година, когато се създава „Псих“, започват да им изпращат крадците от магазините. Завели и тая жена в „Псих“ и когато я пораздрусали, за да научат коя е, оказало се, че тя не помнела да има чанта. В „Псих“ разгледали чантата и естествено решили да ни я изпратят. Сега ще ти покажа защо!

Евансън взе една метална мерна пръчка и започна да я пъха в чантата. Отначало влязоха само десет сантиметра до дъното на чантата.

След което пръчката продължи да потъва навътре.

Не проби дъното. Чантата въобще не се изду.

Колинс зяпна.

— Господи, как го направи?

— Все пак пръчката сигурно отива някъде. В четвъртото измерение. Бог знае къде.

— Глупости!

— Къде отива тогава? — попита Евансън и спря да се занимава с пръчката. — Чантата има още една особеност — продължи той. — Каквото и да правиш, не можеш я обърна наопаки.

Колинс се вгледа в тъмната вътрешност на чантата. Предпазливо пъхна пръст вътре, потърка го о металния пръстен, опита се да драсне по него с нокът. Появи се лъскава ивица.

— От алуминий е — заключи той. — Пръстенът е алуминиев.

Евансън също се загледа в пръстена.

— Всичко, което жената е вземала, е било от алуминий. Това е една от причините да те повикаме. Познаваш законите на механиката, познаваш и металите. От три дни се мъчим да проумеем какво става и доникъде не сме стигнали. Може би ти ще измислиш нещо.

— Какво опитвахте?

— Слагахме вътре разни работи. Проверявахме с всякакви инструменти, с рентген и така нататък. Не си изяснихме нищо. Искаме да знаем къде отиват предметите, пъхнати вътре.

Колинс пусна едно алуминиево копче в чантата. Копчето мина през дупката на пръстена и изчезна.

— Чакай — изведнъж се начумери той. — Какво имаше предвид, като каза, че не може да се обърне наопаки?

— Това е геометрична повърхнина от втора степен — каза Евансън, като внимателно запали цигара. — Една повърхнина от първа степен, кълбо или гумена топка, може да бъде обърната наопаки през някоя малка дупка в повърхността. Но една тръба не момее да бъде обърната наопаки каквото и да прави човек.

— Защо?

— Защото в нея има дупка. А една дупка не може да мине през друга дупка. Дори ако е безкрайно мъничка.

— Е, и? — намръщи се Колинс.

— Същото е и с чантата. Смятаме, че повърхността й загражда пространство от друга вселена. От четириизмерна вселена. А пространството от една вселена не може да бъде вмъкнато в друга, без да станат големи бели.